МИТЪТ ЗА ЕДИНСТВЕНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Във всички общи курсове по българска средновековна история ка­то единствена изява на българската държавност се разглежда и изучава само миналото на държавата, създадена от кан Кубрат и разширена на юг от Дунав от кан Аспарух. Историците, както бъл­гарски, така и чуждестранни, „проспаха" още една цяла българс­ка държава, съществувала 130 години. Това е държавата, основана от кан Кубер в 680 г. на територията на Македония, т.е. в същата година, в която кан Аспарух обявява война на Византия и на ши­рок фронт преминава Дунав, атакувайки византийските владения в Мизия.

Трагикомично е, но това става при наличието на достатъчно сведения за съществуването на тази държава и за отношенията й с Византия, околните славянски племена и България със столица Плиска. Мъчително е да се четат страници в смятания за последна дума на науката академичен корпус, познат под името „четиринадесеттомна история на България" (от която са излезли само 8 тома), посветени на отхвърлянето на сведения на средновековни автори, засягащи тази втора българска държава, и приписването им на Плисковска България. Като тези например за разгрома на Юстиниан II от българите, както пишат средновековните хронис¬ти в 688-689 г. в Беломорието след негови военни действия в Со¬лунско. Как сериозен учен може да мисли, че кан Аспарух в тази епоха, след тежка война с Византия само преди 7 години, при про¬дължаваща война с хазарите (самият Аспарух ще загине в нея) и при неулегнали още отношения с явно поставените под неравноп¬равен договор славяни в Мизия ще предприеме военен поход в Беломорието. Това е на 600 км от границата на Дунавска Бълга¬рия, походът трябва да премине през гъсто населена византийска територия и през три планини - Балкана, Средна гора, Родопите (или Рила, Пирин, Беласица или Славянка). Походът през такива територии не може да остане незабелязан (а хронистите твърдят, че Юстиниан II е бил изненадан), нито може да бъде ефективен поради естествената умора на войската и конете при пътищата в онази епоха. За всеки непредубеден историк е ясно, че такъв по¬ход може да бъде организиран само от армията на България, ос¬нована от кан Кубер - територията на тази държава е само на 60-70 км от мястото на разгрома на Юстиниан II.

Едно извинение имат обаче българските историци, макар че то не ги оправдава напълно. Сведенията от наративните източни¬ци не може да бъдат съпоставени с данните от археологията. Вар¬дарска и северната част на Егейска Македония, Косово и Източна Албания бяха пълна загадка от археологическа гледна точка за пе¬риода УП-1Х век. Поне българските археолози нямаха достъп до терена, а археологическите находки от разкопките на местните археолози не бяха публикувани. Това става едва напоследък - бих искал да спомена фундаменталните монографии за средновеков¬ните крепости в Македония на И. Микулчич и в Косово на Марко Попович, за чиито изводи ще стане дума по-нататък.

Какво знаем за България, основана от кан Кубер в днешна Македония. Според „Чудесата на св. Димитрий" (един среднове¬ковен източник, смятан за изключително достоверен), около 680 г. въоръжените сили на част от населението на Аварския хаганат, съставено от българи (прабългари) и потомци на отвлечени от Солунско ромеи, поставени от аварския хаган под управлени¬ето на кан Кубер, поискали да вземат властта в Хаганата. След като не успяло да вземе властта, това население, в състав от 60 000 семейства (т.е. около 300-400 000 души), преминало на тери¬торията на Византия в района на Белград и се устремило на юг по древния път Белград-Ниш-Битоля-Солун. Достигайки до окол¬ностите на Битоля, кан Кубер влязъл в преговори с византийски¬те власти, които му дали статута на федерат, т.е. предоставили му територия за заселване и вътрешно самоуправление срещу задължението да участва с военен контингент във войните на Ви¬зантия с външни врагове.

Два въпроса се появяват след тази информация. Кой е този кан Кубер и кога е станал походът на подчиненото му население? Предположенията, че Кубер е кан на т.нар. панонски българи, за¬селили се в земите на днешна Унгария още в VI век, отпаднаха, след като бяха разчетени надписите около Мадарския конник. В един от тези надписи кан Тервел пише: „На носоотрязания импе¬ратор не повярваха моите чичовци в Кисинийските полета..." То¬ва означава, че кан Кубер е брат на кан Аспарух и син на Кубрат. Интересно е обаче, че в надписа е казано не „моя чичо", а „моите чичовци". Това пък би следвало да означава, че освен кан Кубер поне още един син на Кубрат е бил с кан Кубер в Панония и след настаняването в Битолско-Прилепското поле е бил съуправител на малката българска държавица, появила се в това поле. Как два¬ма от синовете на Кубрат са се оказали в Аварския хаганат, мо¬жем само да гадаем. България при Кубрат е граничела с Аварския хаганат по билото на Карпатите и е възможно след смъртта на Кубрат да е имало люта борба за престолонаследието, завършила с успех за Аспарух и бягството или доброволната емиграция на двама от братята му при аварите. А там навярно поради знатния си произход и авторитет са получили управлението на област, на¬селена с българи, наистина живеещи по тези земи.

Отговорът на втория въпрос - кога са станали гореописаните събития, също е изключително интересен. Според авторите на пос¬ледния академичен корпус по българска история, опитът да се взе¬ме властта в Аварския хаганат и походът към Битолско-Прилепското поле са станали „вероятно в 686 г.". А защо именно в тази година, авторите не казват, въпреки че в източниците не е посочена годината на събитията. Според мен те очевидно са повлияни от факта, че в 688 г. византийският император Юстиниан II Ринотмет е предприел военни действия по тези места.

Но преди Юстиниан II да предприеме военни действия, очевидно е, че българската държавна формация на Кубер е предп¬риела враждебни действия срещу Византия и такива действител¬но има според „Чудесата на св. Димитрий". Но описаните в тях не могат да станат за две години. Освен това в 686 г. държавата на Аспарух вече е победила Византия, заела е Мизия и се е превърна¬ла в притегателен център и на други прабългарски и славянски племена. Логично е Кубер и неизвестният му по име брат, изпад¬нали в смъртна опасност пред аварския хаган, да потърсят спасе¬ние в държавата на брат си Аспарух, въпреки евентуални минали спорове. „Брат брата не храни - гласи народната поговорка, - но тежко му който го няма." А и Аспарух едва ли щеше да има нещо против да увеличи оредялото (поради заселването на завладяната Мизия) българско население на Влашко.

Ако приемем обаче, че действията за овладяване на властта в Аварския хаганат и походът към Битоля са в 680 г., то очевидно акцията на Кубер е била координирана с кан Аспарух. Готвещ се за войната с Византия през 680 г., той не може да не се е притесня¬вал дали опитната византийска дипломация няма да се споразу¬мее с хагана на аварите, който да удари България от запад. Дейст¬вията на Кубер е трябвало не само да парират тази евентуалност, но и ако е възможно, да се овладее с един удар целият Аварски хаганат. Когато последното се е оказало невъзможно, Кубер и Ас¬парух явно са решили, че вместо прехвърлянето на подчиненото население на Кубер във Влахия е по-добре да се отвори втори фронт на Византия по меридиана Морава-Вардар срещу втория по значимост градски център на Византия в европейските й владе¬ния. Твърде е възможно братята да са проектирали овладяването на всички европейски владения на Балканите, без една зона около Константинопол и Егейските острови. Друг е въпросът, че ресур¬сът им се е оказал в този момент недостатъчен.

А че кан Кубер не е разбирал своето положение като федерат, показват по-нататъшните му действия веднага след настаняване¬то му в Битолско-Прилепското поле. Независимо от факта, че ви¬зантийските власти дори задължили във вече покорените от тях околии славянски племена да му доставят безплатно храни, кан Кубер решил да овладее Солун. За целта той изпратил в града уж като дезертьори свои хора, начело с доверения си аристократ Ма¬вър, които трябвало да му отворят вратите на града. Заговорът бил разкрит, а и в града пристигнала византийска флота, начело с адмирал Сисиний. Оттук нататък кан Кубер изчезва от изворите. Въз основа на надписите от Мадарския конник, които визират съ¬бития от 712 г., някои историци предполагат, че държавицата му е просъществувала някъде до второто десетилетие на VIII век, а след това била погълната от Византия.

Така ли е било в действителност? Историците не забелязаха, че липсват всякакви сведения за византийски контрол в VIII и в началото на IX век на Западните Балкани с изключение на земите, непосредствено около централния военен път Сердика-Ниш-Бел-град и албанското крайбрежие на Адриатическо море. В средата на IX век (епохата на цар Борис 1,852-889 г.) тези земи според реди¬ца сведения са вече в българската държава със столица Плиска. Но кога са откъснати тези земи от Византия? За това няма никак¬ви сведения при византийските хронисти. Старите ни историци, а и съвременните, трябваше да се замислят над факта, че те не биха пропуснали да съобщят за война между България и Визан¬тия, при която ромеите губят над 100 000 кв. км територия на Бал¬каните. В това отношение те отбелязват българо-византийски вой¬ни с далече по-маловажни резултати. За да обяснят все пак кога и как днешна Вардарска Македония се оказва в територията на Бъл¬гария, българските историци се опряха на информацията на два надписа от времето на кан Пресиан (837-852 г.), от които става яс¬но, че той е предприел поход срещу смоляните в Родопите и е заел и Серско-Драмското поле. Но Вардарска Македония е все пак мал¬ко встрани от този поход на кан Пресиан. А и много учени смятат, че този поход на Пресиан е в изпълнение на съюзнически задъл¬жения към Византия и не е насочен срещу нея. Действително в единия надпис става дума за бойни действия срещу смоляните, които живеят във Византия, а в другия (от филипи край Драма) се изразява огорчение от неблагодарността на християните (ро¬меите), на които българите направили много добрини, но ромеи¬те не им се отблагодарили с добро. Това е може би алюзия за бягс¬твото на част от заселеното от кан Крум ромейско население от Влашко с кораби, изпратени от Константинопол по същото вре¬ме, когато българската армия помагала на Византия да потуши бунта на смоляните. Отново с риск да се повторя, ако при тези действия на Пресиан (отнасяни към 837 г.) българите се бяха самокомпенсирали със земите на днешна Вардарска и Егейска Ма¬кедония, Косово и Източна Албания (общо около 100 000 кв. км), византийските хронисти щяха да отбележат този прискърбен за Византия факт.

Отговорът на тази загадка действително се крие в съдбата на българската държавна формация, създадена от кан Кубер в 680-681 г., едновременно с Дунавска България на кан Аспарух. След опита да превземе Солун кан Кубер очевидно губи статута си на федерат и територията, където се е заселил, се превръща в неза¬висима от Византия държава.

В 688 г. византийски източници съобщават, че император Юс¬тиниан II предприел поход срещу „славиниите" (славянски кня¬жества - федерати на Византия) в Егейска Македония. Но бил прес¬рещнат и разгромен от българите. Очевидно не от армия на кан Аспарух, а на кан Кубер. Този факт несъмнено показва един еле¬мент от външната политика на кан Кубер - разширение на държа¬вата, като се инкорпорират доброволно в нея славянските племе¬на в тази част на Балканите.

След 712 г. наистина повече няма писмени източници за тази бъл¬гарска държава. Но сега на помощ идва археологията. В последните петнадесетина години сръбски и скопски археолози, освободени до из¬вестна степен от държавно-политическия натиск на правителствата си от комунистическата епоха (1944-1992 г.), публикуваха резултатите от дългогодишните си проучвания на средновековните крепости във Вардарска Македония и Косово. Каква картина представят те?

Според скопския археолог Иван Микулчич и сръбския археолог Марко Попович, всички (около 600) късноантични крепости в Маке¬дония и в Косово са напуснати от ромейското им население в VI век. Очевидно под ударите на варварите то планомерно се е изтеглило на юг. Може би по заповед на византийските власти, дали си сметка, че не могат да отбраняват ефективно тези земи. Близо 200 години, според Микулчич, тези земи остават опразнени от население. В VIII век едновременно в тези крепости отново се появяват заселници. Ма¬териалните следи, оставени от тези заселници, които живеят в тях и в УШ, и IX век (керамика, оръжия, бижута), принадлежат според Ми¬кулчич и Попович на „протобългарската култура". Впрочем Попо¬вич я нарича още „плисковско-преславска култура".

Но в VIII век Дунавска България, разтърсена от тежка поли¬тическа криза, все още не притежава тези земи. Под ударите на император Константин V Копроним през втората половина на VIII век Дунавска България дори губи територии - това е спечелената от кан Тервел в 705 г. област Загора (Тракия от Тунджа до Черно море). Немислимо е точно тогава Дунавска България да е овладя¬ла Поморавието, Косово и Вардарска Македония. А и Източна Ал¬бания - там пък са открити от иманяри две големи златни пра¬български съкровища, изнесени в чужбина.

Изводът от тази археологическа картина е ясен. Претърпяла' неуспех в опита си да превземе Солун, България, основана от Кубер, при наследниците му е овладяла през VIII век териториите на Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Ангажирана в титаничен двубой с Дунавска България, Византия не е могла да се противопостави на експанзията на македонската България и очевидно се е стремяла да запази контрола само над земите по крайбрежието на Адриатика, Виа Милитарис (Белград-Ниш-София) и по пътя Солун-Сердика по долината на Струма.

Това гарантирало контрола на жизненоважната ос на евро¬пейските владения на Византия със столицата й и втория по значение град Солун с Централна Европа и Италия, смятани от Константинопол също за временно отнети територии на Римска¬та империя. Задържането на балканските територии около тези две пътни артерии осуетявало и обединението на двете Българин в една държава.

А имало ли е такова желание у ръководителите на двете Бъл¬гарин в VIII век? Надписите около Мадарския конник свидетелст¬ват, че те са били в постоянен контакт. Не особено широката по¬лоса (около 250-300 км) византийски владения, които ги е разделя¬ла, едва ли е била труднопреодолима преграда за малък отряд кон-ници-куриери. Редица походи на крупни войскови съединения, из¬пращани от българските плисковски канове през VIII век в посока към Македония (последният е на кан Телериг - 767-777 г.) и които се тълкуваха като опит да се преселят славянски племена от Ма¬кедония в Дунавска България, очевидно трябва да се смятат като опити да се обединят двете държави, и то със съгласието на кано-вете, управляващи Куберова България. В противен случай войс¬ките на Дунавска България щяха да срещнат като противник не само византийската, но и тяхната войска. Тези опити за съедине¬ние през VIII век претърпяват неуспех, но идеята остава.

Осъществява я кан Крум с характерната си решителност. За нещастие поне засега не знаем името на кана, управлявал тогава Куберова България, но един ден (да се надяваме) щастлива архео¬логическа находка ще ни го поднесе. През 808 г. кан Крум за пър¬ви път, откакто съществува Дунавска България, не започва по тра¬диционния начин война с Византия (с настъпление по Черномор¬ския път в Източна Тракия), а с поход в долното течение на Стру¬ма, където разгромява крупна византийска армия и пленява су-мата за заплатите й -1100 литра злато. Какво търси впрочем крупна византийска армия в долното течение на Струма край град Серес? Това е на 400 км от границата на Дунавска България, прикри¬та от мощния гарнизон на Сердика (София). Единственият й въз¬можен противник е другата България с център във Вардарска Ма¬кедония. А византийският поход срещу нея очевидно е целял да предотврати общи, координирани предварително действия на ар¬миите на двете Българин за съединение на двете държави. А че това е така, показват действията на кан Крум през следващата 809 г. Те отново са в нетрадиционна за българо-византийските вой¬ни посока и целят превземането на Сердика. Превземането й от¬късва Нишка и Белградска област от връзка с територията на Ви¬зантия и те също падат в български ръце, което означава съедине¬ние на двете Българин. Впрочем, превземайки София, българите от Дунавска България заемат и териториите на днешните Пер¬нишка, Кюстендилска и Благоевградска област, съединявайки се със съвременниците си и от източна посока.

Така приключва историята на втората българска държава на Балканите - с обединение с по-голямата и по-силна Дунавска Бъл¬гария. Обединение, напълно доброволно, сякаш ръководителите на двете държави са споделяли доста по-модерния лозунг на бъл¬гарското общество - „Обединението прави силата".