Образът на Васил Левски в съзнанието на българите от вече няколко поколения няма нищо общо с действителността. Изграждането му започна още в XIX век, когато все още обществен идеал бе образът на мъжа-светец от Средновековието. Затова и националната пропаганда изчисти старателно от образа на Левски всички черти на характера му и чрез историография, публицистика, литература, кино - всички житейски стъпки, които не отговаряха на образа на един средновековен светец. Затова за Левски знаем, че като Исус и останалите светци предварително е обрекъл живота си на една свята кауза (е, не е религията, а родината, но то е почти същото), че не е пипвал жена и че е отчитал всяка изядена маслинка, купена с обществени пари. Свети Антоний ряпа да яде в сравнение с така наречения образ на Левски. Средновековният монах е имал катадневни видения-изкушения, Левски - нито едно.
Не бих имал нищо против този умилителен образ, биту¬ващ в масовото съзнание, ако той не скриваше от хората истинс¬ките величини и постижения на Левски. Апостолът не е светец, а политик. Български политик, както се изразяват историците от втората половина на XIX век. Българските политици, както е из¬вестно, имат главна стратегическа цел, която е различна през раз¬личните исторически периоди. В периода 1878-1944 г. главната цел бе обединението на българските земи, останали под чужда власт. Между 1944-1989 г. - победата на комунизма у нас и по цялото зем¬но кълбо. А след 1989 г. - влизането в Европейския съюз и НАТО. Всички те, разбира се, в името на висшата цел - добруване и прос¬перитет на българския народ.
Добруването и просперитетът на българския народ, както и прогресивна перспектива, му бяха отказани в Османската им¬перия, ето защо главната политическа цел на българските поли¬тици през 60-те години на XIX век бе възстановяването на българската държава. Собствената държава на всеки народ в тази епоха, а и днес, е най-силната гаранция за прогресивното му развитие.
Васил Левски се зае с постигането на тази главна политичес¬ка цел, стояща пред българските политици. И я постигна, създа¬вайки най-точно водещата до реализация на целта теория на по¬литическото действие - масова национална революция. Само та¬кава революция би могла, в зависимост от случая, да постигне или военна победа над чуждата власт, или да предизвика намеса на тогавашната „международна общност" в полза на българската ка¬уза. Така и стана - въстанието от април 1876 г. бе по освободител¬ната теория на Левски, а не по освободителната теория на Раковс¬ки или Гарибалди. То не постигна военна победа над Османската империя, но принуди Европа и Русия да предприемат действия, довели до възстановяването на българската държава. В този сми-съл Левски е най-успелият български политик, тъй като е един от малкото, за да не кажа единственият, който, макар и увиснал на бесилото, успя да постигне главната си политическа цел по начертаната от самия него програма. Следващите поколения политици не успяха да реализират главните си политически цели - обедине¬нието на българските земи, построяването на комунизма. За ЕС и НАТО ще видим след известно време. Но факт е, че главната по¬литическа цел на Левски бе и най-трудна, и най-тежка за изпълне¬ние, защото му липсваше мощният лост, който имаха следващите поколения български политици - собствена държава. Затова по¬литическият му успех има още по-голяма стойност.
Затова трябва да славим, почитаме, уважаваме и се прекла¬няме пред Левски. А не за това, че си броял маслинките. Боже, колко ми прилича това на броенето на депутатските кюфтета и воплите за ниската им цена. По петдесет на ден без пари да изяж-дат, стига да правят свестни закони.
Политиците, особено успелите политици, не са светци. И Лев¬ски не е светец в средновековния смисъл на понятието. Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и ра¬сото хвърля (суперсветотатство), и хора трепе в белградската ле¬гия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори невер¬ници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесме¬ни да дават пари за революцията. При опит за наказание над един неподчинил се на рекета бизнесмен сам убива малолетно чираче - българче, опитало се да защити чорбаджията. И се самовъзхвалява в стихове, които пише, т.е. нито капка от смирението на све¬теца - имал е представа кой е и къде е. Да не говорим, че подгот¬вя масова революция, в която ще загинат десетки хиляди хора. Какъв ти тук светец! И ако Левски е велик в стратегията на на¬ционалната освободителна революция, в тактиката за реализа¬цията й допуска грешки, не трябва да се правим, че не ги вижда¬ме. Защото, желаейки да го видим без грешка (като светец), хвър¬лихме вината за залавянето му върху един сериозен и честен тру¬женик на революцията - поп Кръстьо, който беше обвинен, че е предал Васил Левски. Името му днес е синоним на предателст¬во. Не само че няма никакви документи за предателство, но и простата логика показва, че ако наистина имаше предателство от страна на поп Кръстьо, Васил Левски щеше да бъде арестуван още през деня в Ловеч, а полицейският ловешки шеф да получи наградата от 50 000 гроша.
За съжаление, в края на декември Левски нарушава поне чети¬ри правила на конспирацията. Първо - отива в обхванат от арести район, където полицията в такива случаи е особено бдителна. Вто¬ро - отива да свърши една дребна техническа работа (да прибере архива), която може да свърши всеки куриер. Трето - тръгва си посред бял ден и закономерно среща полицейски патрул, на който дава неубедително обяснение къде отива (да хвърля тор на ло¬зето си на голям християнски празник). И четвърто - отсяда в ханче - крайпътните мотели на епохата, които и тогава, и днес полиция¬та първи проверява, когато търси съмнително лице.
Често ме питат какво щеше да стане с България, ако Левски бе доживял Освобождението. Стефан Стамболов на квадрат ще¬ше да стане Левски и щеше да действа в полза на българската кау¬за с не по-малка желязна решителност и безпощадност към всички врагове на България, така както той ги определя.
Знам следващия въпрос, който пари на устата на всекиго, за¬дал по-горния. А щеше ли Левски да използва властта, за да нат¬рупа имоти и пари? Така, както правят почти всички значими бъл¬гарски политици от Стефан Стамболов до наши дни?
Мисля, че щеше да бъде в малкия списък на изключенията.
Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в средновековната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за мина¬лото ни, но и „обясняващи" днешното състоя¬ние на нацията - от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927-969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски - светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в предс¬тавите на съвременните българи. Тази предс¬тава се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Авторът
Няма коментари:
Публикуване на коментар