МИТЪТ ЗА ГОЛЕМИТЕ БАЛКАНСКИ ЮНАЦИ ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКИТЕ ЗАВОЕВАНИЯ

От средата на XIV век до средата на XV век, т.е. само за стотина години, османските турци завоюват Балканите. Под властта на турците попадат, и то за 400-500 години, народите и на днешна Гърция, Албания, България, Сърбия, Босна. Е, хайде, и на Македо¬ния, ако това нещо на югозапад от Осогово наистина е държава.

Османското завоюване на средновековните балкански дър¬жави - формации, които в XIV-XV век са много повече от днес, има съдбоносни исторически последици за развитието на народите им. Първо, демографски те завинаги излизат от списъка на големите народи в Европа, тъй като в течение на 4-5 века прирастът им се изземва в полза на турската народност по пътя на ислямизацията, с последваща турцизация. На второ място, лишени от политичес¬ки елит, от аристокрация и буржоазия, от образован висш клир, те престават да бъдат субекти на историята и съдбата им зависи изцяло от чужди сили. Заедно с османските турци изостават без¬надеждно от европейската цивилизация, от икономическите, тех¬нологичните и културните й постижения.

Неприятна история за самочувствието на тези народи, фрустрацията от поражението и многовековното робство обаче мо¬гат да се смекчат, ако народната памет откаже да приеме какво точно се е случило и обясни на поколенията, че балканските на-роди са се сражавали храбро и героично, водени от не по-малко храбри и героични лидери, но... такава е била волята на съдбата. Освен това турците са били по-многобройни, хитри, коварни, жестоки, вероломни... и затова в края на краищата побеждават. А, да не забравим - все се намира по някой предател, който в потайна доба отваря вратите на героично сражаващите се кре¬пости. Народният епос отдава дължимата слава и почест на ли¬дерите, героично паднали в неравния двубой с турците, и прок¬лина предателите.
Ах, тези лидери, от които в тази епоха (а и не само в тази) зависи толкова много. В България тези неустрашими юнаци са цар Иван Шишман и Крали Марко, в Сърбия - княз Лазар и Милош Обилич, в Албания - Георги Кастриоти-Скендербег, във Византия, която в Х1У-ХУ век вече не е многонационална държава, а Гърция, понеже е разположена само в населени с гърци земи, героят е пос¬ледният император Константин.
Така ли е в действителност? Историческите извори за епоха¬та - византийски, сръбски, български, турски, ни разкриват една картина, съвършено различна от митологичните представи на все¬ки народ, подхранвани и поддържани от тази митология и от съв¬ременната историческа публицистика. Последствията тук, на Бал¬каните, не се ограничават само с липсата на реални познания и понякога могат да имат ужасни резултати. Югославските войни през 90-те години на XX век започнаха с един милионен митинг на Косово поле през 1989 г. в чест на годишнината от загубената бит¬ка от Сърбия през 1389 г., довела до падането й под османска власт. Там съвременният сръбски лидер Милошевич и стотици хиляди сръбски мъже се заклеха да не допуснат ново стратегическо пора¬жение. Резултатът бе десет години война, стотици хиляди мъртви и... ново поражение на великосръбската идея.
Какво наистина става на Балканите от средата на XIV до сре¬дата на XV век? Защо балканските народи не успяват да се спра¬вят с турската инвазия, така както се справиха в предшестващите векове с инвазията на други многолюдни държави и народи - ара¬бите, печенегите, куманите, татарите, а и западните кръстоносни рицари? .
Преди да анализираме ситуацията, нека първо отхвърлим ми¬та за многобройността на турците и техните армии. Османската държавица заема само едно ъгълче на малоазиатския бряг на древ¬на Турция в средата на XIV век, с територията на два съвременни български окръга (и съответното население) и освен с балкански¬те християнски държави, губи сили и енергия да воюва паралелно по това време и с други тюркски държавици в Мала Азия. Тогава откъде имат ресурси за настъпление, траещо близо сто години и завършило с покоряването на цяла Югоизточна Европа? Ужасна¬та истина е, че Балканите паднаха под османска власт чрез меча и сабята на самите балканци. Прилагайки широко системата на васалитета, османските водачи използваха войската на призналите им се за васали балкански владетели срещу войските на други балкански владетели. Първият голям историк на Османската импе¬рия немецът Хамер пише:
„Османците настъпваха и покоряваха българи, сърби и гърци, използвайки храбростта на българи, сър¬би и гърци."

За какво става дума? В средата на XIV век на Балканите за¬почва разпад на унитарните държави Византия, Сърбия и Бълга¬рия. Сръбската империя на Стефан Душан се разпада след смърт¬та му в 1355 г. на десетина деспотства, заживели самостоятелен държавен живот. Едно от тях е на „великия" български герой Кра¬ли Марко, резидиращ в Прилеп. Баща му Вълкашин е сърбин и един от деспотите на сръбския крал, но малкото му деспотство е изцяло разположено на българска етническа територия и затова Крали Марко е „български юнак" във всички народни песни на полуострова, включително в сръбските и хърватските.
Византия още в края на 30-те години на XIV век се разтърсва от ожесточена война за трона между две групи феодали, водени съответно от Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог. Войната се во¬ди особено ожесточено в 40-те години и в нея се включват с удо-волствие всякакви авантюристи от Балканите и Европа. Като слав¬ният наш „юнак" Момчил, търсен преди това от полициите на Бъл¬гария, Сърбия и Византия за разбойничество. След като му омръзва да се бие като наемник във византийските междуособици, и Момчил тръгва да си прави кралство от две-три околии в Из¬точните Родопи. И си прави - в тази епоха това не е било чак тол¬кова трудно. Но няма късмет - Йоан Кантакузин и турските му съюзници го опукват след една година край стените на крепостта Перитерион. Язък за няколкото хиляди загинали българи.
На разпада на унитарната българска държава ще се спра по-подробно. Тук е необходимо веднага да се каже, че от българите в тази епоха е зависело много. По простата причина, че българска¬та етническа общност е най-голямата на Балканите. Тя е заемала областите Тракия, Мизия и Македония, Поморавието, източна Ал¬бания, част от Северна Гърция, Влахия и Молдова. Да си говорим честно - сърби, гърци и албанци заемат периферни зони на Балка¬ните, натикани там в предшестващите столетия от царете на Пър¬вото и Второто царство - от Симеон Велики, Самуил, Калоян, Иван Асен П. От организацията на българския народ за съпротива наис¬тина е зависела съдбата на полуострова. За възможностите на бъл¬гарите в това отношение показателен е примерът с татарите в XIII век. Татарските армии, смазали Китай, Индия, Русия, Унгария, бяха смлени в България от Ивайло, съумял да организира ресурсите дори не на целия български народ.
Но в средата на XIV век няма личност като цар Ивайло. Дъл¬гото царуване на Иван Александър (40 години) започва в 1331 г. с една блестяща победа над Византия при Русокастро, с която си връ¬щаме Южното Черноморие и Горна Тракия. И с това свършва ху¬бавото. Към Македония цар Иван Александър не проявява инте¬рес, а и въобще към делата на полуострова. Сигурно наблюдава с интерес и задоволство гражданските войни във Византия, но не прави нищо, когато турските съюзници на Кантакузин през 1346 г. ограбват и опожаряват и Българска Тракия. И някак си незабеля¬зано Влахия, Молдова и Добруджа стават автономни държавни формации. Нека да се разберем, това не е раждането на румънс¬ката държавност, както твърдят румънските историци. Имената на влашките и молдовските владетели (Дан, Богдан, Мирчо, Влад) са славянобългарски, държавният им и църковният език също е български, а титлите им (в ХГУ-ХУ век - воеводи) показват, че те са управители на български гранични области, решили на свой ред да станат самостоятелни. Добруджанските владетели пък не бя¬гат от титлата деспот, т.е. формално признават върховенството на Търново, но на практика са си също самостоятелни владетели -включват се в международни коалиции, секат монети, сключват договори с други държави и т.н.
Обикновено в учебниците децата ни учат, че цар Иван Алек¬сандър, пламнал от любов по търновската еврейка Сара, се развел с жена си, оженил се за еврейката (от която се ражда Иван Шиш-ман), но не забравил първородния си син Иван Срацимир. Разде¬лил царството на две и му дал Западната част, което се обособило като самостоятелно царство със столица Видин. Така държавите ни станали две и съпротивителните ни сили намалели. Държави¬те ни само дотук преброихме, че станаха пет, но има и още. В Кюс-тендил се настанява едно малко царство начело с Константин Драгаш, обхващащо Източна Македония до Вардар. В Прилеп вече казахме, че е Вълкашин, а после - Крали Марко. В Серес управлява сестрата на Иван Александър Елена, вдовица на Стефан Душан, наследена от Углеша, брат на Вълкашин. Скопие е в ръцете на Бук Бранкович, а в Пелопонес, Централна Гърция и Егейските остро¬ви са се настанили и венецианци, генуезци, каталани.

Всички тези императори, царе, крале, деспоти, князе и вое¬води се бият през година-две помежду си за някоя ливада или гора и охотно използват наемни турски отряди, които добре опоз¬нават Балканите, пътищата, ресурсите и най-вече малкото акъл на всичките тези „велики" владетели. Това дава увереност на ос¬манските владетели, че въпреки неособено големите си собстве¬ни военни възможности лесно ще се справят с балканските дър¬жавици.
Трагедията на Балканите започва в 1371 г., когато Вълкашин и Углеша, почувствали османската заплаха (макар че владенията им са доста далече от дотогавашните османски грабителски походи), организират мощен поход срещу турците, завзели в 1369 г. Одрин. Край с. Черномен, Свиленградско, 60-хилядната им армия е разгромена от турците, атакували я през нощта, докато българите (за¬щото те са основното население на деспотствата им) спели безг¬рижно в лагера си.
След катастрофата при Черномен вледенените от ужас бал¬кански владетели чакали генерално османско настъпление по всички посоки. Време за нови антиосмански съюзи нямало, а и сериозни армии въпросните балкански владетели нямали, фор¬мирането на армии на принципа „въоръжен народ" отдавна бил изоставен (народът трябвало да работи, за да плаща данъци), а ар¬миите били наемни и се състоели от свои и чужди пройдохи и аван¬тюристи с численост от неколкостотин до 4-5000 души.
Турците наистина настъпили малко, стигайки до Карнобат и Пловдив. Но за облекчение на християнските владетели им пред¬ложили да станат васали. И те, разбира се, в преобладаващата си част приели. От нашите първи, колкото и странно да звучи, пър-ви приел най-незастрашеният в момента - видинският владетел Иван Срацимир. Приел и Крали Марко в далечния Прилеп. При¬ел и Добротица, управляващ Добруджа - също незастрашена в мо¬мента. Византийският император също станал турски васал.

Причината за това странно явление (васали първи станали незастрашените пряко владетели) не е трудно да се разгадае. Га¬рантирайки си сигурност за недалечното бъдеще, те можели да влизат във война с несъгласилите се да станат турски васали свои съседи и дори да получат като териториална компенсация някоя и друга тяхна околия след разгрома им при съвместни действия срещу турците. Разбира се, турците не се церемонели със своите васали, когато, ликвидирайки с тяхна помощ непокорните съсе¬ди, те „увисвали" изолирани в своите малки владения, заобиколе¬ни вече само от територии на османската държава. Когато Крали Марко и Константин Драгаш загиват в изпълнение на васалните си задължения в битката при Ровине (1394 г.) в Добруджа, турците не позволяват троновете им в Кюстендил и в Прилеп да бъдат по¬ети от техните наследници, а просто окупират управляваните от тях „кралства". Иван Шишман също става османски васал, а и сръбските и албанските владетели.

Ползата за османците от системата на васалитета (между дру¬гото тя е предписана от Корана при водене на джихад) е в няколко направления. От една страна, те използват при завладяването на балканските държавици войски на други християнски държави¬ци, пречат на създаването на ефективни антиосмански съюзи, вселявайки в съзнанието на християнските владетели постоянни по¬дозрения за предателство. Да си спомним, че Милош Обилич е обвинен точно в това от крал Лазар преди битката при Косово. От друга страна, османците придобиват нови технологии и оръжия. Твърди се например, че огнестрелното оръжие влиза при турците чрез васалния отряд на сръбския деспот Бранкович от 1000 бойци, въоръжени с пушки през 1392 г. Българинът Балтоглу им строи първите кораби, а унгарецът Урбан - първите топове.
И това не е най-лошото. Византийски, български и сръбски отряди османците искат и получават от васалите си за войните си с останалите турски държавни формации в Мала Азия. Османс¬ките хронисти особено много хвалят българите и сърбите, които се биели с изключителна опитност и крайно ожесточение. Други пък им се подиграват, че така дават израз на озлоблението си към османците - като не им дават собствените им владетели да колят тях, да колят поне техни сънародници.
Верността на балканските християнски владетели към осман¬ските им сюзерени е наистина изключителна и е причина да се пропуснат онези моменти на османските поражения, след които е могло с един удар Балканите да се отърват завинаги от нашестве-ника. След поражението на султана при Плочник (1387 г.) от сър¬бите и Иван Срацимир, и Иван Шишман, и Добротица са могли да преминат в настъпление в Тракия и да прогонят османците зад Дарданелите. Но не са го направили. В битката при Анкара с мон-голите в 1403 г. турците претърпяват грандиозно поражение, при което е пленен и после убит султан Баязид. От обръча се измъкват само васалните сръбски полкове, но спасяват и синовете на Бая¬зид, които започват междуособна война за трона. Вместо да ги из¬бият още там, при Анкара, сръбските князе и византийците охотно помагат на всеки от тях в различно време да укрепне. И възстановилите България за кратко време царствени потомци Конс¬тантин и Фружин стават васали на един от тях (Муса) и заедно с него губят играта и независимостта на България в битката при Чамурли, Самоковско, през 1411 г.
Народни песни, предания и легенди от Странджа до Шар пла¬нина сочат местности, където се състояли сражения на Крали Мар¬ко с турците или „последният бой" на Иван Шишман с турците. В документите от епохата обаче няма сведения нито за последен, нито за първи бой и на двамата. Негодникът Иван Шишман дори столицата си Търново не защитава, а оставя тази работа на едно духовно лице (Патриарх Евтимий), който няма нито компетент¬ността, нито опита да води сражения. И въпреки това патриархът ни отсрамва, отбивайки три месеца турските атаки. А царят си трае през това време в Никопол - ако стане съвсем напечено, да духне по Дунав за Европата в емиграция.
Така е било, за съжаление. Приказките за храбрите ни поли¬тически водачи, сражавали се до последна капка кръв с османски¬те нашественици, са само един мит. Случаят с татарите не се е повторил. Османският ярем сме надянали на вратовете си (и това е най-лошото) и със собствените си ръце. И ако опровергах този мит, то не е поради мазохистични чувства или внезапно обзел ме национален нихилизъм, а поради споделеното виждане на древ¬ните римляни, че обществената функция на историята е да бъде учителка на живота. Но като се учим не само от периодите в ис¬торията си на стремителен възход, а и от периодите на главолом¬ни падения. За да не се повтарят.