Около статута на българския народ в Османската империя от епохата на Възраждането до наши дни се водят яростни дискусии. Изглеждащото безусловно „турско робство" (или иго) бе заменено за известно време след 1989 г. с термина „турско присъствие", а бурното възмущение срещу тази безсмислица роди примирителното „турско владичество" в последните корпуси по българска история.
Дискусията е безсмислена, когато спорят професионални ис¬торици и исторически публицисти. По простата причина, че исто¬рикът е длъжен да се придържа, ако иска да бъде смятан за профе¬сионалист от колегите си у нас и в чужбина, към строги академични правила, изискващи в случая стриктно придържане към юридичес¬кото съдържание на понятията. В този смисъл историците не мо¬гат да употребяват понятието „турско робство", тъй като българи¬те между 1396-1878 г. никога не са имали статута на роби, т.е. на вещи, които могат да бъдат продавани, купувани, убивани, когато собственикът им пожелае. В същото време историческият публи¬цист има правото да използва терминология в областта на емоции¬те и като има предвид чудовищната дискриминация, на която са подложени българите - християни (но не и българите-мюсюлмани), да използва определението „турско робство". Но най-лошото в то¬зи спор е, че никой не е прав. Спорът поне засега не отчита няколко неща - първо, че империята, в която попадат българите в 1396 г. за 500 години, изживява промени, които я превръщат от един тип дър-жава в друг. Различен статут има българският народ и в различни¬те векове на това половин хилядолетие.
Османската империя наистина започва съществуването си ка¬то държава на една религия - исляма. Султанът е и шейх юл-ис-лям (водач на исляма), и тази му титла 3-4 века е по-важна от пър¬вата. Османските турци също са били дискриминирани по опре¬делен начин, и то доста сериозен. Между ХУ-ХУП век те нямат право да заемат каквато и да е военна или административна длъж¬ност в имперския държавен апа¬рат. Те са резервирани по силата на закон само за християнски ре¬негати. Това са хора или добро¬волно приели исляма (от покоре¬ните християнски страни и от цяла Европа), или от корпуса на аджемиогланите, в който се обучават събраните чрез кръв¬ния данък юноши. Само част от тях стават еничари (най-тъпите), на по-умните предстои кариера в държавния апарат. От велики¬те везири (членове на правител¬ството) през ХУ-ХУП век нито един не е бил турчин. Те са бъл¬гари, гърци, сърби, албанци, ита¬лианци, унгарци, немци и т.н. Куриозното е, че според донесе¬нията на венецианските разузна¬вачи в Истанбул през ХУ-ХУП век, и те, еничарите знаят своя¬та народност и своя език. Дори един от разузнавачите моли да му се изпрати човек, знаещ сла¬вянски език, тъй като езикът, който се говори в Двора на сул¬тана, е славянски. Действително в този период всичките 11 вези-ри са славяни - сърби, хървати и един българин, Мехмед от Со¬фия. Нормално е да си знаят ези¬ка и народността, че дори и род¬нините си, останали християни, тъй като кръвният данък се пла¬ща не с бебета, а с 14-16-годишни юноши. Империята не иска от тях да бъдат турци, а мюсюлмани. Но тъй като острието на ислямската държава на Балканите, и съответно колонистите в завладените територии, са турци, попад¬нали веднъж в турска среда, ако не самите ренегати, то потомст¬вото им се турцизира в рамките на 2-3 поколения. Там обаче, къ¬дето ислямът е наложен със сила (или приет доброволно), на цели региони, българите оцеляват като езикова и етническа категория. Това са българомохамеданите.
Грешка е и да се поставя под един знаменател статутът на тази част на българския народ, която запазва християнската си вяра и която е над 90% от българската етническа общност. Като немюсюлмани, българите са подложени преди всичко на верска, а оттам и на народностна дискриминация, тъй като българите-християни отъждествяват в тази епоха вярата с народността. Християнството става „българска вяра", а мюсюлманството -„турска вяра". Спомнете си „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра". Не сме единствени, така е и при ос¬таналите балкански народи, а и в Централна и Западна Европа. Италианските разузнавачи пишат: „Като заловят някой наш ко¬раб, те обрязват младите моряци и така ги правят турци." Забе¬лежете, „турци", а не „мюсюлмани". Тези „турци" живеят в отде¬лен квартал в Истанбул, наречен „Нова Калабрия", говорят си на италиански, работят като моряци в Османския боен флот сре¬щу 3 аспри дневно и често в сражение с флота на Венеция мина¬ват на страната на островната република заедно с други моряци „турци" - гърци и българи.
Но да се върнем на българите. Те са разделени след 1396 г. на три групи в приблизително равно съотношение. Те наистина нямат земя, освен т. нар. бащиния (градините в двора или къщите), но мо¬гат да обработват колкото земя си поискат (или имат възможност). Най-тежко е положението на селяните, чиито данъци султанът е преотстъпил да ползват т.нар. спахии (конната войска на султана). Теоретично данъкът е само около 10% от дохода, но чрез произвол спахиите отнемат до 50% от дохода. И тъй като става дума за полс¬ки села, където човек няма къде да се скрие, произволът често зася-га и честта на българските християнски семейства.
Съвършено друг е статутът на българското население в личните владения на султана и членове на султанското семейство, т.нар. хасове. От тях султанът набира личните си доходи. Той, естествено, е заинтересуван населението да живее добре, за да печели добре и да плаща добре. Освен това, знаейки, че от своите мюсюлмани султанът не може да взема данъци, обикновено нарежда на управители¬те да не допускат заселване на мюсюлмани в хасовете. Затова в ця¬ла Странджа (разделена на три хаса с центрове Созопол, Китен и Ахтопол) не живеят мюсюлмани чак до 1856 г., когато тук-там за¬селват черкези и татари. Затова в Чипровци (цветето на България) всичките 600 семейства са християнски. Затова в Софийското поле турци има само в София (гарнизонът и администрацията), а нацио¬налният спорт на шопите според Иречек през тези 500 години е бил да трепят със сопи с набити в тях пирони турски пътници, тръгна¬ли по международния път. И като хванат някого и го съдят в София (на български език, който кадиите са принудени да научат), на въп¬роса: „Ти защо уби човека, бе?", отговарят: „Не беше човек, госпо¬дин съдия, турчин беше."
Още по-леко е положението на третата група от българското население. Това са селищата, в които населението е военнозадължено. На първо място, това са християните-спахии. В XV век те са около 25% от всички спахии по изчисленията на проф. Бистра Цвет¬кова и макар че броят им намалява, има ги дори в XVII век. Боля¬рите, които възстановяват в края на XV век Кремиковския и Дра¬галевския манастир, в богатите си одежди като ктитори на фрес¬ките хич не приличат на роби. Населението в селищата, които ох¬раняват проходи, важни военни пътища, строят кораби, отглеж¬дат коне, ориз, овце, добиват сол или желязо, олово, мед, е въоръ¬жено до зъби. А в самите селища не живее и кьорав турчин. Тери¬ториите, които охраняват, се превръщат в истински свободни зо¬ни - като пътя през Странджа, охраняван от родовете Бинбелови, Згуреви и Палжекови от факия. Или от Ветрен до Вакарел. Или от Шипка до Търново. Евлия Челеби се оплаква, че с група турски резервисти пет пъти били бити и ограбвани от габровски дервен-джии българи и като се оплакали в Габрово, турският шеф на гра¬да вдигнал безпомощно рамене: „Какво да правя, макар и гяури, те са султански хора."
Тежко е било положението на градското население. Занимава¬що се със занаяти, то е трябвало при война да плаща данък „авариз и дивание", състоящ се в изкупуването на продукцията му за дър¬жавни нужди на цени, по-ниски от себестойността на продукта. За-това под натиска на икономическата принуда много българи се помохамеданчват, за да не плащат тези данъци. Към началото на XVII век градовете, които не са султански хасове или са населени с военнозадължено население, са почти изцяло помохамеданчени и ще се побългарят чак в края на XVIII-началото на XIX век.
Но всичко тече, всичко се променя. В1839 г. Османската им¬перия опитва да се европеизира, приемайки закони, които да нап¬равят икономиката й пазарна. Изчезват феодалните мюсюлман¬ски слоеве, категориите християн¬ско население. Това е началото на катастрофата на държавата на ис¬ляма и раждането на национална¬та турска държава. Но и на наци¬оналните държави на намиращи¬те се под османска власт христи¬янски народи. Те се оказват в неочаквано добър изходен старт, тъй като мюсюлманите по дото¬гавашните закони са били само войници. Българите, гърците, сър¬бите, арменците и дори арабите имат богат стопански опит, тъй като през всичките тези 500 годи¬ни са произвеждали, търгували, изобретявали технологии и т.н. За¬това националните им държави ще се родят по-рано от турската. А за да предадат все пак икономи¬ката й в турски ръце, младотурците в 1913 г. трябва да избият и прогонят българите, в 1915 г. - ар¬менците, а в 1922 г. - гърците. За¬щото, дори в първите десетилетия на XX век, тези народи държат в ръцете си и селското стопанство, и промишлеността, и корабопла¬ването, и капитала. Турската наци-онална държава бе зачената в ре¬ки от чужда кръв, така както и Ос¬манската империя.
Така че спорът „робство" или „владичество" е напълно изли¬шен. И двата термина са валидни - зависи кой ги употребява. Ис¬тинската беда на „робството" или „владичеството" не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възмож¬ностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пъ¬тя на семейството на европейските народи и европейската циви¬лизация, към която принадлежи от VII век.
Там е истинската трагедия, а не в споровете коя квалифика¬ция е правомерна - „робство" или „владичество". Статутът на бъл¬гарския народ в ислямската империя до началото на XIX век, въп¬реки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държава¬та. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са ес¬тествените водачи на всеки народ в тази епоха - аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата. В „Етъра" още в XIX век можеха да се водят туристи, за да видят на живо как се е произвеждало в XIV век. Когато други европейски народи, макар под властта на други европейски народи, имаха гимназии и уни¬верситети, ние имахме само килийни училища. Захари Зограф е голям художник, но макар и живеещ в XIX век, си е един средно¬вековен художник. Защото рисуваше икони по каноните на XIII-XIV век. Само дето бяха малко по-шарени и Богородица на него¬вите икони е пълнокръвна мома, а не анорексичка.
Но най-страшното бе демографската катастрофа. В средата на XIV век българският народ бе между най-големите европейски на¬роди - според изчисленията на проф. Христо Гандев -1,5 млн. души. Толкова бяха и немците, и французите, а англичаните бяха с 400 000 по-малко. Сега тези народи са по 60-80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка. Ние пряко сили с диаспората в близката чужбина сме 10-12 милиона души.
Лишен от държавните лостове за въздействие върху демог¬рафското си състояние, българският народ загуби десетки милио¬ни души. И частта на потурчените е може би най-малка. Демог¬рафските загуби са много по-големи в резултат на порумънчване, посърбяване, гърцизиране, русификация и украинизация на огром¬ните емигрантски вълни или на дебългаризационни процеси по граничните зони на българската етническа общност с народи, за¬пазили известна автономност или някои свои висши институции - Вселенската гръцка или Сръбската печка патриаршия. При Освобождението в 1878 г. бяхме само два милиона и този факт ни изхвърли като нация и държава от възможността сами да опреде¬ляме бъдещето си. Тъжно е, но жестоката реалност и на съвремие¬то е, че малките нации са обекти, а не субекти на историята.
Каквото и да се каже - „робство" или „владичество", това което беше между 1396 и 1878 г., си има едно точно име - КАТАСТ¬РОФА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА.
Няма коментари:
Публикуване на коментар