МИТЪТ ЗА АНТИФЕОДАЛНОТО ВЪСТАНИЕ НА ИВАЙЛО

Тези читатели, които израснаха и учиха в годините на комунизма, знаят, че в 1277 г. в България е вдигнато страшно антифеодално въстание на селянина Ивайло. Впрочем и учените от буржоазна България пишеха за надигане на селяните в България по това вре­ме, които сами се оправили и с татарското нашествие по това вре­ме, и с царя, и с византийците. Всъщност по това време в Бълга­рия стават събития, имащи съвсем различни движещи ги сили и доста по-различна мотивация на участниците в тях. Но за да раз­берем истинската им стойност, трябва да знаем някои особености на живота в средновековна България по това време. Нека да го изясним.

В средновековната си история българите и българската дър¬жава воюват с противници основно от две направления. От юг с Византия и на север със степните варвари, които по безбрежните евразийски степи се промъкват един след друг до земите на Се¬верното Причерноморие и оттам атакуват държавната терито¬рия на България. Византийците са грамотен народ, имат истори¬ография, оставят хроники и истории буквално за всеки период в историята, особено за тези, в които воюваме с тях, така че от тази гледна точка знаем доста неща. Вече имах възможност да кажа, че това, което знаем като своя средновековна история, е по-скоро история на българо-византийските отношения. Това е така, защо¬то варварите са безписмени и не пишат истории и хроники. Ло¬шото се задълбочава, като се знае, че от нашата историография пък е оцеляло твърде малко - няколко кратки хроники, летописни епиграфски паметници, няколко преписки. Какво да се прави -първи поехме ударите на турското нашествие и установявайки „присъствието" си тук, турците изгориха всичките ни библиоте¬ки, намиращи се в манастири или царски и болярски дворци още при завоюването през 1371-1396 г. А и да оцеля нещо, то загина в следващите пожарища след войни, въстания, кърджалийски раз-мирици, фанариотски изстъпления.

А напрежението на север не е било по-малко, отколкото на юг. Откъслечните сведения сочат, че още кан Аспарух е имал теж¬ки проблеми с хазарите и аварите и загива в сражение с първия от гореспоменатите народи. След това в края на IX век имаме проб-леми с печенегите, после с узите, после с куманите.

А от XIII век имаме проблеми с татарите. Това е огромен народ, който в средата на XII век, увличайки и други сродни на¬роди, тръгва от монголските си степи в походи по всички азимути, за да завладява света. И успяват да превземат бая голяма част от него. Преди да се доберат до България в 1241 г., успяват да покорят такива държави, като Китай, Индия, Волжка България, Киевска Русия, Унгария.

В последната година от царуването си цар Иван Асен П, спо¬ред едно кратко съобщение, успял да „разгроми татарите". Изг¬лежда, е ставало дума само за един корпус от армиите им, сонди¬ращ военните възможности на царството, защото татарите ще иг¬раят още за десетилетия напред сериозна роля в българската ис¬тория. Всъщност още на следващата година след смъртта на Иван Асен II татарите атакуват Северна България и Болярският съвет (царят Коломан е едва седемгодишен) решава България да стане васал на Татарската империя (наричана Златната орда), основана от хан Батой в предходната година.

Колкото и странно да звучи, но васалитетът спасява Бълга¬рия от разорения за близо три десетилетия и в Търново могат да се занимават най-спокойно с „вътрешна политика", т.е. с двор¬цови интриги за наследството на великия български владетел Иван Асен П.

Междувременно, усетила слабостта на България, Никейската империя, обявила се за наследница на Византия, откъсва почти без сражения земите на юг от Марица. Опитът на младия цар Ми¬хаил Асен (1253-1256 г.) да върне загубените земи въпреки спечеле¬ните две битки завършва с неуспех. На преговорите той е преда¬ден от собствената си делегация, сключила мир, възстановяващ статуквото и отгоре на всичко съдържащ клауза за предаването на Вардарска Македония на Византия. Областният управител на Скопие Константин Тих отказва да се подчини, разгромява визан¬тийския отряд, изпратен да окупира Скопската област, а след то¬ва, подкрепен от Болярския съвет, убива Михаил Асен и е избран на българския трон. Междувременно никейците си връщат в 1264 г. Константинопол и възстановяват Византия. Опитът на цар Константин Тих да си върне Тракия с войни и династичен брак с ви¬зантийска принцеса през 60-те години на XIII век завършва с неус¬пех. Срещу него Византия образува в 1271 г. мощна коалиция, в която влиза и Златната орда.

Нападенията на татарите траят шест години, без цар Констан¬тин Тих да им окаже съпротива. Така и пишеше в учебниците: „Ца¬рят и болярите се затворили в крепостите, а народа изоставили на произвола на съдбата", т.е. на татарите. Но народът излъчил от сре-дите си един смел селянин, който организирал народа на борба, ко¬ято завършила с разгрома и на татарите, и със свалянето на безот¬говорния цар Константин Тих, на чийто трон седнал Ивайло - селс¬кият цар. Така било осъществено първото антифеодално въстание в света. Това бе поредното ни първо място - след като дадохме АБВ на Ренесанса чрез азбуката на Кирил и Методий и предшествахме Реформацията с богомилството има-няма с половин хилядолетие.

Но авторите на това поредно първо място бяха забравили да обяснят няколко доста съществени неща. България по това време е малка - само територията между Дунав и Стара планина. Тата¬рите започват нападенията си в 1271 г., а Ивайло се появява на сцената чак в 1277 г. Та първият въпрос е: как изоставеният от ца¬ря и болярите народ в тази малка територия оцелява след седем¬годишни, невъзпрепятствани от българска войска кланета и гра¬бежи, та намира демографски ресурс да излъчи войска, способна едновременно, и то в рамките на три пълни години, да бие и тата¬рите, и византийците, че и царската българска войска.

Непонятно, нали? Но съвършено ясно за познавачите на епо¬хата. Армиите на България и Византия (а и на други уседнали дър¬жави) се бият, като тръгват една срещу друга, сблъскват се някъде в равнината или в някой старопланински проход в генерално сра¬жение, и който победи, печели Тракия. Военните кампании траят 20-30 дни, обикновено през лятото, и то след жътва. С варварите е друго - те нападат едновременно, с десетки дружини, които се пръс¬кат, щом преминат Дунав, като рояк из българската земя. Грабят, убиват, опожаряват села и градчета. Те са неуловими и недосегаеми за царските армии, напразно търсещи сражение в тях. Накрая варварите се обединяват в един юмрук и наистина дават генерално сражение на рухналата физически и психологически царска армия.

Но българската държавна мисъл не се оставя да падне в тази клопка. Срещу варварите още в Х век си създаваме военна страте¬гия, включваща три фази на „достойно посрещане". По заповед и с помощ на държавата всяко село си изгражда крепост на висок хълм, в която при нахлуване на варварите се укриват всички жители на селището, заедно с добитъка и кравите. Степните варвари, за разлика от византийците, не умеят да превземат крепости. Варварите палят селата, но не могат да засегнат населението. Тази отбрана не е пасивна – през нощта гарнизоните на по-големите крепости, ориентирайки се по огньовете на лагерите на варварските дружини, излизат от крепостите и ги атакуват безмилостно. След като бъде изтребена част от войската на нашествениците, а останалите са поизмъчвани от глад, в открита атака тръгват полковете на областните центрове и царските войски. Отпочинали пресни елитни войници, които започват истинско сафари на оцелелите степни дружини. Наесен всичко е свършено, селяните слизат от калетата, възстановяват къщите си и засяват житото за хляба на следващата година. Така се справяме с маджари, печенеги, узи, кумани. С татарите така я караме до 1277 г. - много са и унищожението им не е работа за една година.

Но какво всъщност става в 1277 г. - на петата година от интен¬зивните татарски нападения в Дунавска България. Българските из¬точници (и без това доста оскъдни за Средните векове) не съоб¬щават нищо по въпроса, с изключение на името на царя по това време - Ивайло. Сведението се съдържа в приписка към една кни¬га, преписана в старобългарския град Свърлиг (днес в Сърбия). Спазвайки традицията, граматикът преписал книгата и написал накрая: „Написа се тази книга по време на царуването на цар Ивай¬ло..." И слава богу, че така е написал, защото и досега нямаше да знаем името на българския цар в тази епоха. Двама византийски хронисти описват доста подробно как българите се справят с та-тари и гърци, но наричат водача им само с презрителни имена (Бърдоква, Лахана, Свинепаса). Според тях Ивайло бил селянин - човек от долен произход, който събрал дружина след внушения, които Света Богородица му направила, и започнал да изтребва татарските отряди, разпръснали се из България за грабеж след вся¬ко нахлуване на татарската армия. Този произход много се хареса на марксистката историография, която обяви действията на Ивай¬ло за антифеодално въстание на българското селячество.


Както и да се взираме в средновековните източници, нищо антифеодално не можем да открием в движението на Ивайло. При бездействието на българския владетел той проявил, казано по модерному, активна гражданска позиция, събрал един отряд отчаяни хора и започнал да трепе татарите, където ги намери. Това му до¬несло невероятна популярност и към него започнали да се присъ¬единяват хиляди, готови да се сражават българи, включително и (както съобщават византийските хронисти Пахимер и Грегора) мнозина знатни, т.е. областни и градски началници, заедно с по¬верените им военни части. Никаква социална програма не виж¬даме в исканията на събралите се около Ивайло, още по-малко идея за унищожаване на феодалния ред или поне за реформира¬нето му. „Мамка им да е... на татарите" - това са били идеята и бойният лозунг на българите около Ивайло и те ги реализират в рамките на два-три месеца. Преди татарите да усетят какво ста¬ва, десетки бродещи из България техни отряди са били изклани. Ужасен, татарският хан събрал оцелелите в лагер на дунавския бряг, но Ивайло ги атакувал незабавно. В генералното сражение тата¬рите били напълно разгромени, спасили се само тези, които мо-жели да плуват и да достигнат северния бряг на Дунав. "

Кой е бил наистина Ивайло? Селянин-свинепас или областен управител на Овеч (Провадия), както твърди народна песен, за¬писана преди две десетилетия от етнографска експедиция на Ве¬ликотърновския университет? Народните песни се смятат, и то с основание, от историците за крайно несигурен исторически из¬точник. И все пак - трудно е да се повярва, че един селянин, съб¬рал въоръжен отряд от необучени хора, може да спечели десетки сражения с най-добрите армии на епохата - татарската и визан¬тийската. Една-две битки по щастлива случайност може, но де¬сетки - не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази епоха се предава от баща на син и от син на внук и се владее само от военно съсловие, което всъщност е и аристокрацията на страната. Не бива да се забравя, че към Ивайло още в първите седмици на действията му се присъединява и цялата провинциална аристокрация на страната (по-късно и столичната), а това е трудно мис¬лимо за обичаите и нравите на епохата, ако Ивайло не е бил един от тях. Така че, макар и несигурни, сведенията, че Ивайло е облас¬тен управител на Овеч (Провадия), трябва да се приемат като ра¬ботна хипотеза до откриването на нови източници, които да я оп¬ровергаят или потвърдят. При всички случаи очевидно е, че бъл¬гарското общество просто е очаквало една „силна ръка", която да го поведе в бой срещу тормозещите го нашественици.

След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи - Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и провъзгласен за българс¬ки цар. Включилите се в действията на Ивайло прекрасно са знае-ли, че с разбитата татарска армия ресурсите на Златната орда не са свършили и че още на следващата пролет Дунав ще бъде минат от друга, може би още по-многобройна татарска армия. Затова е напълно естествено желанието им начело на държавното корми¬ло да стои деен и способен във военните работи човек, вместо бол¬ния инвалид Константин Тих.

Константин Тих потеглил срещу армията на Ивайло, но бил разбит в едно кратко сражение, при което голяма част от войни¬ците и командирите им преминали на страната на Ивайло. Царят бил убит, а Ивайло се озовал пред стените на Търново, където с властта се разпореждала царица Мария.

Царица Мария е византийска принцеса, омъжена за Констан¬тин Тих през 1269 г., за да се заздрави мирът между България и Византия, съобразно практиката на епохата. Всеобщо у нас е мне¬нието, наложено от историците ни от XIX и началото на XX век, че византийските принцеси, женени за български царе, ставали про¬водници на византийското влияние или направо „агенти на Ви¬зантия". Понеже и последната съпруга на Светослав Тертер ще бъде византийска принцеса, дължа на читателите едно опровержение на тази представа. Няма по-голям защитник на българските дър¬жавни интереси от византийските принцеси, омъжени за българ¬ски царе. Ирина, съпругата на цар Иван Асен II, ще подбужда си¬на си Михаил II Асен на война с Византия, за да си върне Тракия. Мария, съпругата на Константин Тих, според ядовитите думи на византийски хронисти, ръчкала непрекъснато мъжа си за обеща¬ната на България зестра - Южното Черноморие. Теодора, съпруга¬та на Светослав Тертер, която е трудно забележима при царуване¬то на мъжа си (човекът си знае и добре си върши работата), след като се омъжва за цар Михаил Шишман (1323-1330), буквално изтормозва добродушния си мъж, когато Византия откъсва Созо¬пол, част от нейната зестра при брака й със Светослав. Цар Миха¬ил Шишман, който управлява с мир една голяма и силна Бълга¬рия, завещана му от Светослав Тертер, не желае да си разваля рахатлъка заради един само (при това трудно превземаем поради островното си тогава положение) град, но Теодора го принуждава да действа и дори му сочи как. Принуждава го да превземе Бухо-леон - императорските летни дворци в близост до Одрин, и да го обмени за Созопол. Разбира се, трябва да се има предвид, че бъл¬гарските царици се борят преди всичко за своите собствени инте¬реси или за интересите на синовете си - престолонаследници на българския трон. А доколкото държавата е патримониум (лична собственост, бащино наследство), то личните интереси на царя и царицата съвпадат с държавния интерес. Нека си представим за момент, че българската царица - византийка, работи за интереси¬те на Византия. Какво ще спечели лично тя при евентуален пълен успех? България ще бъде завладяна и превърната в провинция на Византия, а лично тя, ако не я изпратят в манастир, може да разчита само да я направят „зости" - придворна дама. Синът й в най-добрия случай пък ще получи феодално имение в Мала Азия. В България тя е царица, равна по ранг на императрицата на Ви¬зантия, а перспективата пред сина й е да стане цар на една от най-старите корони в Европа и владетел на една голяма и силна дър¬жава, която при определени обстоятелства често се превръща и в европейска суперсила. Царица Мария не направила изключение и в този случай. При вестта за смъртта на Константин Тих във византийския двор бързо подготвили Иван Асен (син на Мицо, който в 1263 г. през Несебър избягал във Византия и получил като феодал земи край Троя в Мала Азия) като свой подставленик на българския трон. Те подканяли царица Мария да предаде Търново на Иван Асен III и да се прибере в Цариград. Царица Мария обаче се омъжила за Ивайло и го приела в столицата като български вла¬детел. Нататък историята е добре известна. През лятото на 1278 г. Византия предприема настъпление на широк фронт срещу Бълга¬рия, като византийските войски се мъчат да форсират Стара пла¬нина едновременно през няколко прохода в източната й част. Ви¬зантийският поет Мануил фил, описвайки подвизите на визан-тийския пълководец Михаил Глава Траханиот (по ирония на съд¬бата българин от древен род), през зъби споменава за упоритата отбрана на флангиращите проходите планински крепости Ктения, Мъглиж, Крън, Боруй, Колина, Венец, Студена, Пиргица, водена от войводите Куман, Станчо, Момчил, както и от самия Ивайло. Всички те са крепости в южните подстъпи на Балкана, което по¬казва, че българските войски и опълчението не пуснали византий¬ците на българска територия. Татарите също нападнали България по искане, подплатено с доста злато на Византия, но Ивайло се разправил безмилостно с тях в две-три битки и отново се насочил на юг, където сраженията се водили с нарастваща сила. Византийс¬ките хронисти пишат, че от много години не били виждали бълга¬рите да се сражават така безпощадно и да не вземат пленници. Трябва да имаме предвид, че след покръстването на България вой¬ните с Византия доста се хуманизирали, тъй като общата християн¬ска православна вяра повелявала пленниците да се освобождават, мирното население да не се закача, да се щадят църкви, манасти¬ри, а и граждански постройки. И общо взето този християнски регламент се е спазвал - редки изключения има само при импера¬тор Василий II Българоубиец през XI век и при цар Калоян Ромео-убиец. В началото на XIII век, изглежда, много се е насъбрало на тогавашните българи от десетилетията на унижения, за да бъдат така безмилостни. Напразно ромеите давали пример, като осво¬бождавали пленниците в малкото спечелени от тях сражения. Бъл¬гарите продължавали да колят всичко наред, което според Пахимер плашело византийските войници и те често отказвали да вли¬зат в сражения.

Новата 1279 г. България посрещнала с ново татарско нашест¬вие. Ивайло потеглил срещу татарите и се затворил в яката кре¬пост Дръстър (Силистра), спазвайки старата българска тактика на изтощение на степните нашественици чрез безплодна (за тях) об¬сада на крепости. Но през това време Михаил Глава Траханиот, който се убедил, че няма да мине през старопланинските прохо¬ди, извършил десант край село Галата, Варненско. С бърз марш през територия, в която нямало български войски (разделени на две, те пазели Дръстър на Дунав и старопланинските проходи), византийската армия стигнала до Търново, където след кратки пре¬говори столичното болярство арестувало царица Мария и пусна¬ло Иван Асен III като български цар в Търново.

Ивайло повече няма да се върне на престола. Той ще продъл¬жава да се бие с византийци и татари още година, без да загуби сражение. Ще бъде убит в 1280 г. в Двора на хан Ногай, където търси военен съюз срещу един нов цар на трона в Търново - Георги Тертер. Целият случай с него е една великолепна демонстрация за възможностите на българите сами да се справят с чужд нашестве¬ник, стига да има решителен и компетентен ръководител. Такъв, какъвто за съжаление няма да има сто години по-късно при на-шествието на османските турци.