неделя, 21 ноември 2010 г.

МИТЪТ ЗА РОЛЯТА НА ПРАБЪЛГАРИ, СЛАВЯНИ И ТРАКИ В ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И НАРОДНОСТ

Едни от най-устойчивите митове в българската история е този за ролята на българите (разбирай прабългарите), славяните и траки­те в образуването на българската държава и народност. Този мит е типичен случай за действието на политическата конюнктура. За­това постановките на мита са в циклично развитие. В зависимост от политическата конюнктура, която се намесва по въпроса в 30-те години на XX век и действа определящо някъде до началото на 70-те години (и отново след 1989 г.), първенстваща роля в двата процеса (образуването на държавата и народността) имат ту пра­българите, ту славяните. В началото на 70-те години на XX век в народообразувателния процес бяха намесени и траките. Дори в солидни академични трудове бе заявено, че българската народ­ност е формирана в УП-1Х век от три равностойни етнически ком­понента - траки, славяни и прабългари.
Най-лесна за демитологизиране е тезата за тракийския ком¬понент в българската народност. Траките са наистина огромен на¬род, заемащ в първото хилядолетие преди новата ера земите на днешна България, Македония, Влашко, Южна Украйна, Европейс¬ка (а и част от Малоазиатска) Турция, Беломорска Тракия. Разде¬лен е обаче на многобройни племена, които никога не са обедине¬ни в една държава. Най-голямото тракийско държавно обедине¬ние - Одриското царство, формирано около 480 г. пр. Хр., се разпа¬да само след няколко десетки години. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр. Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политичес¬ките, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море. Гърцизацията се усилва в елинистическата епоха (Ш-1 в. пр. Хр.), когато в днешните български земи (особено на юг от Балкана) се заселват хиляди гърци, някои насила доведени от филип II Македонски като заселници (във филипопол), други търсе¬щи работа и възможности за професионална изява. Между втората половина на I в. пр. Хр. и първата половина на I в. сл. Хр. траките в днешните българ¬ски земи са покорени от римля¬ните, но в края на този период са обявени за пълноправни рим¬ски граждани. В тракийските зе¬ми са настанени на юг от Балка¬на хиляди заселници от елинизираните земи на Близкия из¬ток, а на север от Балкана - рим¬ски колонисти. От хилядите от-


крити надписи (предимно на гръцки език на юг от Балкана и на латински на север от билото му) става ясно, че елинизацията и романизацията на траките е успешно завършил процес още в края на II век сл. Хр. По-важно обаче е другото - населението в тази епоха в българските земи е съставено от лоялни граждани на Рим¬ската империя. Християнизацията му, която тече от средата на I в. сл. Хр., в 330 г. обхваща всички по силата на декрета на импера¬тор Константин в 330 г., обявяващ християнството за държавна религия на империята. Християнството в IV век ликвидира окончателно всички културни и етнически различия и в края на периода елинизираното и романизирано население на земите има единно етническо съзнание - римляни (ромеи), граждани на Рим-ската империя.

Какво се случва с това население в столетията до заселване¬то на днешните ни земи от славяни и българи в VII век. Не тече ли поне солиден процент от все пак тракийската му по произход кръв във вените ни? Десетки антични автори, съвременници на събитията ни, описват една за съжаление тъжна картина, в коя¬то нямаме никакви основания да се съмняваме, че не е вярна или поне пресилена. От средата на III век върху балканските владе¬ния на Римската империя се изсипват вълните на нападенията на т.нар. варвари. Започнало е т.нар. Велико преселение на наро¬дите. Първите нападатели на земите ни са готите. Нападенията са с цел грабеж на богатото селско и градско население на плодо-родните земи на Влахия, Мизия и Тракия. Нападенията се извър¬шват по един модел: населението се избива, имуществото му, хра¬ните и добитъкът се заграбват, а селищата се опожаряват. Римс¬ките власти са безсилни да се справят с готите, а и с други по-малки варварски народи, и през 275 г. са принудени да изоставят Влахия, изселвайки романизираното й население в Мизия и Тра¬кия. Дунав се превръща в граница на империята, но нито широ¬ката река, нито изградената по брега гъста мрежа от крепости успява да спре нападателите. В 387 г. заселените в Мизия като федерати готи се вдигат на въстание и успяват край Одрин да разбият и унищожат цялата армия на Източната Римска импе¬рия, заедно с лично командващия я император Валент. Готите стават за две години пълни господари на Балканския полуостров и според съобщенията на съвременните хронисти разграбили и унищожили всички селища в българските земи, „включително и най-скритите в планините, водени от пленници или роби".

Очевидно, и да е оцелял някой и друг трак до 387-389 г. (макар и романизиран или елинизиран), в тези две години или е намерил смъртта си, или е бил принуден да избяга далече на юг - в неп¬ревзетите Солун, Константинопол, островите в Егейския архи¬пелаг или Анадола. Готите в крайна сметка са прогонени от Бал¬каните (между другото с помощта и на наети на византийска служба български конни отряди), но българските земи се засел¬ват вече от различно по произход ромейско население - малоа-зиатци, хора от Близкия изток, бягащи от още по-жестоко стра¬дащия от варварски нападения Италиански полуостров, варвари-федерати. На свой ред и това население е пометено от хунс-ката инвазия. След хуните Балканите са разтърсени от нападе¬нията на аварите, които стигат до стените на Константинопол и Солун и на няколко пъти се опитват безуспешно да го превземат. В нападенията на аварите участват и българи, и славяни, като групи от тях започват да усядат и да се заселват в различни реги¬они на полуострова. Да вярваме, че в тези нападения между сре¬дата на III и средата на VII век в българските земи са оцелели значими групи тракийско население (макар и елинизирано или романизирано), толкова големи, че да имат величината на рав¬ностоен трети контингент в процеса на образуването на българ¬ската народност, е повече от смешно и наивно. Тук искам да от¬бележа твърдението на някои византийски хронисти, че в на¬вечерието на славянското заселване на Балканите в първата по¬ловина на VII век Тракия е напълно опустяла и равнините й са обрасли с тръни и храсти. Това сведение неслучайно съвпада с мнението на автора на български апокрифен летопис от XI век, според който, когато славяните и българите навлезли в Мизия, заварили територията от 130 години опразнена от елини. Това сведение е интересно и с факта, че средновековните българи са смятали местното население за гръцко.


Защо тогава в 70-те години на XX век се роди митът за траки¬те като трети компонент в процеса на образуването на българска¬та народност в УП-1Х век? Огромният брой тракийски съкрови¬ща, принадлежали на тракийски аристократи, открити в земите ни през втората половина на XX век, и успехът на уредените из¬ложби на тракийското злато в световните столици в началото на 70-те години подмамиха някои български политици от кръга на Людмила Живкова да обявят българите и България за носители на наследството им - от културата до кръвта. До известна степен сработи според мен и някакъв компенсаторен механизъм. След две десетилетия на политика на национален нихилизъм и криво¬разбран пролетарски интернационализъм по-младото поколение комунистически ръководители люшна махалото в обратна посо¬ка. Завръщането към патриотизма доведе до сериозни усилия в разкриването и изучаването на културно-историческото наследс¬тво в българските земи, съпроводено обаче и с деформации на научната истина по някои дискусионни въпроси. И един от тях бе митът за съществената роля на траките във формирането на бъл¬гарския народ, култура и дори народопсихология.

Съществуващите източници (средновековни чужди и българ¬ски хроники, истории, житийни разкази и други документи) убе¬дително свидетелстват, че роля и участие в създаването на дър¬жавата и българската народност имат в УП-1Х век два народа -българите (прабългарите) и славяните.

Как точно българите (прабългарите) участват в създаване¬то на българската, т.е. на собствената си държава, стана ясно в пред¬ходната глава. Но не се шегувам, имаше в края на 40-те и през 50-те години на XX век „научни" студии с такива заглавия: „Роля и значение на прабългарите при образуването на българската дър¬жава." Съгласете се, че това звучи горе-долу като „роля и значение на майката при раждането на детето й", като, разбира се, се търси под вола теле, за да се омаловажи максимално тази роля и се до¬каже, че майка е съседката.

Но за съжаление имаше такива времена. Мястото и значението на двата етноса при образуването и функционирането на българската държава и в процеса на образуването на единна българска народност в границите на българската държава срав¬нително точно бяха определени от историците ни в началото на XX век, когато се раждаше и академичната българска историогра¬фия. Включително и в първия цялостен корпус по средновековна българска история на проф. В. Златарски. Но през 30-те години на XX век започнаха първите деформации на историческата истина за двата процеса, родили митологеми. Тези митологеми за чест на българската академична наука не произлязоха от редиците на во-дещите учени-историци. Тези митове бяха рожба на исторически публицисти, следващи като ветропоказатели повеите на поли¬тическата конюнктура.

А политическата конюнктура през 30-те години на XX век бе¬ше следната. През 1933 г. в Германия дойде на власт Националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, която бързо установи еднолична диктатура. Хитлер бързо започна да превръща Герма¬ния във велика политическа и военна сила. Германия на Хитлер заяви без сянка от колебание, че ще се бори за премахването на Версайската система от договори, маркиращи ситуацията в Евро¬па и в света след Първата световна война, и до началото на Втора¬та световна война отбеляза ред успехи в това направление - въз¬върна си областта Саар, Судетска област, направи Чехия свой про¬текторат, анексира Австрия. Определени политически кръгове в България (които бяха на власт или близки до властта) с възторг наблюдаваха успехите на Адолф Хитлер, симпатизираха му, ста¬раеха се страната да установи съюзнически отношения с нацистка Германия и в края на краищата успяха -на 2 март 1941 г. България се присъедини към Оста - военнополитическия съюз Рим-Берлин-Токио. Тези български политици смятаха (може би искрено), че чрез победата на този военнополитически съюз в назряващия нов све¬товен военен конфликт България ще реши проблемите си, поро¬дени от същата тази Версайска система от договори. На първо мяс¬то, разбира се, възвръщане на загубените територии - Македо¬ния, Беломорска Тракия, Добруджа, ограниченията във въоръже¬нията и числеността на армията, репарациите и т.н.

Но какво общо имат с всичко това славяните от УП-ГХ век, ще се запитат читателите, особено по-младите. Работата е в това, че водеща страна в Оста бе Германия, а Германия се управляваше от Адолф Хитлер. А той управляваше Германия с идеите на нацио¬налсоциализма, а идеите на националсоциализма бяха създадени и изложени пак от Адолф Хитлер в книгата му - библия на нацио¬нализма - „Моята борба" (Майн Кампф). Според тези идеи, осно¬вополагащи „Новия ред", който трябва да се установи на Земята, човешките раси се делят на пълноценни и непълноценни. Всъщ¬ност пълноценна според Хитлер бе само една раса - арийската, към която спадаха германците и някой и друг скандинавец. Оста¬налите раси бяха непълноценни и между най-непълноценните бе славянската. Тя трябваше да служи за „тор на немската нация" (ци¬тат от „Моята борба" - б.а.).

Българските политици, ратуващи за военнополитически съ¬юз с Германия на Хитлер, се сетиха, че малко трудно ще обяснят на българския народ необходимостта от съюз с тази Германия при положение, че славяните имат сериозно участие в създаването на българската държава и българския народ и че той продължава да се смята за част от съвременната славянска общност. Затова гру¬па угодливи историци (най-посредствените) и исторически пуб¬лицисти се напънаха да доказват, че славяните, „един народ с при-митивна култура", нямат нищо общо нито с образуването и функ¬ционирането на българската средновековна държава, нито с фор¬мирането на единната българска народност. Прабългарите бяха „все и вся". Славяните в най-добрия случай бяха „тестото, от кое¬то прабългарската мая" забърка българската държава и народност. След 9 септември България пък стана съюзник за 45 години на СССР формално това бе една многонационална държава на една идеология (комунизма), но на практика постепенно (особе¬но в годините на Втората световна война) тя се превърна в рус¬ка, т.е. славянска империя. Една от тезите на националсоциализ¬ма, използвана като доказателство за расовата непълноценност на славяните, бе фактът, че в Ранното Средновековие славянски¬ят елит никъде не успява да формира сам силна държава. В Чехия държавата създава франкският (германският) търговец Само, в Русия - шведското племе роси, в България - българите (прабъл¬гарите). Поради това управляващата в България партия - БКП, даде инструкция ролята на прабългарите в създаването на дър¬жавата и народа, който и тогава, и днес носеше името им, да бъ¬де сведено до минимум. Тъй като страната, както и в 30-те годи¬ни, се управляваше по тоталитарен начин, намериха се истори¬ци (отново най-посредствените), исторически публицисти и ав¬тори на учебници, които ни убеждаваха, че когато българите на Аспарух дошли тук, вече имало формирана държава (на седем славянски племена в Мизия), че Аспарух и дружината му били наети като най-обикновени наемници за една война с Византия, а те след победата взели, че узурпирали властта в държавата. Но нямало страшно - прабългарите били само 10 000 души и бързо били претопени в славянското море. Академик Державин отиде най-далече, като заяви, че Аспаруховата дружина била пославянчена още преди да премине Дунава. Тези, които все пак няма¬ха този смел поглед върху нещата и признаваха, че прабългари¬те нещо не мязат на славяни, пишеха, че освен че са десетина хиляди, прабългарите са номади, т.е. народ с примитивна култу¬ра, който, ще-не ще, бързо възприел (за да живее, естествено, по-добре) по-високата славянска култура. В какво се състоеше по-високата славянска култура в УП-1Х век, авторите не обясняваха, тъй като в цялото пространство, в което живееха славяни (от Одер до Волга), археолозите, включително и съветските, не бяха отк¬рили нещо по-високо от сламена колиба. А най-често откриваха землянки. Ах, тези землянки - масовото славянско жилище в та¬зи епоха. Те бяха един малък ужас за тогавашните археолози, ко¬ито трябваше да доказват висока славянска култура. Дълбали са ги нашите прадеди дори в средата на почти оцелели тухлени или каменни сгради в завладените римо-византийски градове, на ко¬ито е изгорял само покривът. А те, вместо да го поправят, си копат землянката и си светят с борина, вместо да използват най-простия по-висш цивилизационен белег, търкалящ се наоколо в десетки екземпляри - римската глинена лампа.

На този мит за ниското цивилизационно равнище на прабъл¬гарите ужасно пречеха монументалните развалини на Плиска, Прес¬лав, Дръстьр и други ранносредновековни български градове. С тях, въпреки сериозните усилия, не бяха успели да се справят, и то за 500 години, дори стотиците турски варници, работещи сред въп¬росните градове. Как така примитивен номадски народ ще строи огромни градове (Плиска е на 23 квадратни километра площ, Прес¬лав - на 7 квадратни километра) и огромни сгради в тях от добре оформени каменни квадри с тегло от стотици килограми.

Е, конюнктурщиците в историята намериха решение и на този проблем. Един негодник (проф. Крънжалов) обяви старите ни столи¬ци за римски градове, в които българите се настанили наготово. Друг негодник (проф. Всеволод Николаев) обяви Мадарския конник за па¬метник на цар Дарий Хистасп, изсечен в VI в. пр. Хр. при похода му срещу скитите. Нищо че походът му е бил по брега на Черно море и че на паметника се е подписал кан Тервел. Трети негодник пък обяви Мадарския релеф за Тракийски конник. По патриот излезе човекът-нали все пак и на траките сме някакви потомци.

За нравите на тази епоха ни разказваше в студентските ми го¬дини един от моите професори, който е бил студент именно в тази епоха. „На лятната практика - казваше той - през деня копаехме край Плиска славянски землянки. Копаехме освен обикновения четириъгълник, каквито са били землянките, и прилепени към тях още няколко четириъгълника - хол, спални, кухни, трапезария, дет¬ска стая. Макар и в землянки, славянската жилищна култура тряб¬вате да бъде на високо ниво. А вечер търчахме до римския град край с. Войвода (на 8 км от Плиска - б.а.), пълнехме торби с римска керамика и я пръскахме из Плиска. За да я намерят на сутринта професорът и асистентите му и да я публикуват като доказателство за римския произход на първата българска столица. Веднъж обаче написахме на доста правилен латински върху цяла римска кера-мична плоча, че дворецът на Омуртаг е построен от първи римски домостроителен комбинат с директор Октавиан Август и партиен секретар Марк Аврелий, и ни изгониха от разкопките. Искаха и да ни изключват от СУ, но професорите Косев и Бурмов ни спасиха. Даже ни писаха шест по латински, без да ни изпитват."

Тази галимация и съответно постановките на мита постепен¬но бяха отстранени от публичното пространство в началото на 60-те до началото на 70-те години на XX век. Причините бяха най-малко две - отслабване на съветския натиск върху българската историческа наука и еволюцията на висшето ръководство на Бъл¬гарската комунистическа партия от краен нихилизъм към исто¬рическото минало до един своеобразен комунистически патрио¬тизъм. Тези два факта позволиха както историческата наука, така и историческата публицистика да станат по-обективни. Именно обективни - за разлика от колегите си в Скопие или Букурещ, уп¬равляващите в България комунисти нямаха нужда да принужда¬ват историците да „създават история", а само да я изследват обек¬тивно, въз основа на научен анализ на изворната информация. Ис¬торията на България и българите е достатъчно древна и велика, за да се „подгрява" и „обогатява" с измислици и митове.

Изцепките и в двете противопоставени деформационни линии на мита за ролята и значението на славяни и българи в първите два века на българската държава неочаквано придобиха нова сила и пуб¬личност в годините на демокрация и свобода на словото и печата след 1989 г., като по-гласовити са привържениците на мита, че пра¬българите са „все и вся". Тук нещата са стигнали до пароксизъм. Спо¬ред някои автори българите са създатели на всички древни цивили¬зации - Шумер, Акад, Египет... Някои дори ги смятат за посланици на извънземен разум с особена мисия на Земята. Каква точно, тук мненията се разделят - от „замразени" бойци, които да спасят при нужда планетата от гибел, до мисионери, които трябва да наливат ум, разум и култура в тъпите глави на автохтонните обитатели на планетата. Като гледам как ние самите се управляваме, май е по-вероятно първото мнение. Въобще от Усури до Мисури тези автори виждат само кутригури. Излишно е да казвам, че повечето от тези автори са възторжени неспециалисти в историята, а единственият с научна степен и звание е стар пациент на едно медицинско учрежде¬ние, разположено на 4-и километър от София в посока Пловдив.

Каква е наистина ролята на славяните в двата процеса - дър¬жавно- и народообразувателния. За да я уточним, трябва да за¬почнем отначало. Според изследванията на учени от всички стра¬ни, които са се занимавали с тях, те са народ от индоевропейската раса. Към тази раса спадат германците, иранците, келтите, индий¬ците. Прародината на тази раса е Централна Европа и появата й датира от IV хил. пр. Хр. В третото хилядолетие пр. Хр. започва разселването на иранците и индийците към днешните им место-живелища. Славяните, заемащи територията от Одер до Двина, също в резултат на демографския прираст, се разселват на изток, достигайки в I хил. пр. Хр. до река Ока в днешна Русия.

Славяните - и поради географските особености на прароди-ната си (студени блатисти равнини и гъсти гори), и поради отда¬лечеността си от напредналите в технологично отношение среди¬земноморски цивилизации (Гърция и Рим), до началото на I в. сл. Хр. са на доста ниско цивилизационно равнище. Това, разбира се, няма нищо общо с расовите особености. Те са от същата раса, от която са и германците, и българите. Живеят в землянки и сламе¬ни колиби в малки села, прехранват се със скотовъдство, лов, ри¬болов, пчеларство и примитивно земеделие. Организацията на об¬ществото е на родове, обединяващи се племена.

В края на I в. сл. Хр. античните автори, като Тацит и Плиний, най-сетне ги забелязват, тъй като славянски родове в процеса на разселването на юг се приближават до границите на Римската им¬перия, заемайки земи в днешна Чехия, Словакия, Унгария, Тран¬силвания, Молдова, Централна и Южна Украйна. Търговските кон¬такти с Рим стимулират производството, но в областта на техно¬логиите напредъкът засяга главно въоръжението. Това е доста¬тъчно за славянските вождове и младите мъже, за които грабежът в богатите римски села и градчета е далеч по-доходоносен и оси¬гуряващ лесно препитание на семействата им, отколкото изнурителното чоплене на студените средноевропейски равнини.

В III-IV век славянски дружини участват, кога доброволно, кога насила, в нападенията на готите в източната част на Римската им¬перия, т.е. в балканските й владения. В V век те ще правят това заедно с аварите и хуните. Впрочем още в IV век славяните ще преминат Карпатите и ще заселят плътно влашките и молдовски-те равнини. Оттук нататък, с оглед историята на българските зе¬ми, ще разгледаме действията именно на тази славянска група. Изглежда, че е била достатъчно силна и многобройна, след като формираният и доста силен Аварски хаганат в Панония (днешна Унгария) не успява да ги подчини и границата му с тази славянски група минава по билото на Карпатите.

През целия VI век тази самостоятелна славянска група през година-две напада византийските владения на юг от Дунава. Това са страшни и унищожителни нападения. Прадедите ни по тази ли¬ния хич не са били онези мирни, кротки хора, както ги рисува ро-мантичната историография. Населението на опустошаваните об¬ласти се избива, движимото му имущество се отнася като плячка, а недвижимото се гори и разрушава. Въпреки че нямат никакво пред¬пазно въоръжение (шлемове, ризници, наколенници) и конница, пе¬хотните славянски отряди, въоръжени само с меч, две къси копия и примитивен дървен щит, храбро се хвърлят в бой с византийските войски, облечени само с ризи, а понякога и голи до кръста. Заслу¬жава да се отбележи, че дакийските славяни (Дакия - античното име на Влашко) почти всяко нападение в VI век осъществяват заедно с българите, които навярно им компенсират липсата на конница.

Още в средата на VI век славяните се научават да превземат кре¬пости. Към края на века непревзети на Балканите остават само Кон¬стантинопол и Солун, които славяните на няколко пъти (особено пос¬ледния град) безуспешно се опитват да превземат, макар че за целта усилията си обединяват няколко славянски племена. Липсата на трай¬ни славянски племенни съюзи, които евентуално биха могли да пре¬раснат в държави, е слабост, забелязана от византийските историци. В „Стратегикона" (учебник за армейски офицери) с авторство, при¬писвано на император Маврикий, е записано: „Те (князете на отдел¬ните племена - б.а.) или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, някой веднага го нарушава, като противниците враж¬дуват до смърт и никой не иска да отстъпи другиму."

Последният опит на Византия да задържи славяните на ду¬навската граница бил през 602 г. Неуспехът му и започналата теж¬ка война с Персия, продължила до 627 г., оголила от византийска войска Балканите и те станали лесна плячка за славяните. Но този път славяните нямали намерение да се оттеглят, а да се заселят на полуострова. Само за десетина години почти цялото славянско на¬селение от Дакия (Влашко) се прехвърлило на юг от Дунав, зае¬майки пространството от Дунав до Пелопонес включително.

Славянското заселване обаче едва ли е било равномерно по цялата територия на Балканския полуостров. Македонският архе¬олог Микулчич в издадения си в края на XX век обобщаващ труд върху разкопките в 538 укрепени селища в Македония установя¬ва, че липсват следи както от старите византийски поселници в тях, така и следи от славянско населване в тях между У1-УП век. Микулчич предполага, че „високите студени полета и голи плани¬ни на Вардарска Македония не са били атрактивни за славяните и те се заселили на юг - в облъхваните с топлина полета край Солун, Тесалийската и Атическата равнина и Пелопонес". Редички са и славянските поселения в Мизия и Тракия.

Очевидно е, че главният мотив за дакийските славяни да на¬пускат севернодунавските равнини е да търсят по-благоприятни като климат земи (с по-малко продължителна и по-топла зима) и съответно по-плодородна за земеделие земя. Демографският ре¬сурс на днешната Влашка равнина едва ли е бил достатъчен, за да насели плътно цялата южнодунавска част на Балканския полуост¬ров, а само най-"атрактивната" й южна част. Но несъмнено в след¬ващите десетилетия и едно-две столетия демографският прираст е тласкал излишъка от хора да заселват и по-малко „атрактивни¬те" места - високите полета и планините.

След края на персийската война (627 г.) Византия прави ус¬пешни опити да възвърне контрола над загубените земи, или ако трябва да бъда съвсем точен, да установи контрол над новото сла¬вянско население. И успява доста бързо да върне границата си от-ново на Дунав и да направи славяните поданно население със ста¬тут на федерати в Мизия и Македония. В Тракия властта на Визан¬тия пък към 650 г. е била пълна.

Причините за византийския успех са няколко. Първо, съз¬дадената през 632 г. българска държава е обхванала в границите си Влашко, където славянското население е било силно разреде¬но след преселението на юг от Дунав в 602-612 г. Съюзът на Ви¬зантия и България от 635 г. спрял притока на нови славянски на¬падатели от север, а славяните на юг лишил от някога съюзната българска конница. С дървените си щитчета, мечове и къси ко¬пия славянските пехотни дружини нямали никакви шансове за успех срещу елитните византийски части. Все пак поне в отда¬лечените райони (като Мизия и Македония) Византия запазила формалната независимост на „славиниите" (славянските княжес¬тва), като срещу правото да живеят на имперска територия е трябвало да плащат данъци и да поемат определени военни за¬дължения - рекрути за армията, охрана на граници, проходи и т.н. Византийската власт в тези земи е била само маркирана от няколко големи укрепени градове по бреговете на Дунав и Черно море - Одесос (Варна), Томи (Констанца), Дуросторум (Силис¬тра) и няколко по-малки крепости по границата и главните пътища към Константинопол и Солун.

От сведенията на византийските хронисти, описващи война¬та между България и Византия в 680-681 г., става ясно, че в Мизия са живели осем славянски племена. Седем от тях са били обедине¬ни в политически съюз. Знаем само името на племето, което не е влизало в съюза - севери. Напоследък бяха изказани мнения, че северите не са славянско племе, а прабългарско, заселено тук през VI - началото на VII век. Изказано бе и мнение, че северите са готи, останали тук още от заселването им по българските земи в IV век. Като се има предвид огромното доверие, което оказва кан Аспа¬рух на северите, заселвайки ги в полетата и хълмовете на Източна ; Стара планина и предавайки им за охрана проходите по най-крат¬ките и преки пътища между българската и византийската столи¬ци, може да се приеме, че северите са прабългари. А ако са славя¬ни (един техен княз в VIII век се е наричал Славун), несъмнено те са участвали във войната от 680-681 г. на българска страна - само това би оправдало огромното доверие, оказано им от български¬те държавни власти.

Няма сведение в средновековните хроники дали Съюзът на „Седемте славянски племена" е участвал във войната през 680-681 г. и на чия страна. Мълчанието на изворите подсказва, че те¬зи славянски племена най-вероятно са останали неутрални в гран¬диозния военен конфликт. Затова пък със сигурност знаем какво се е случило с тях след подписването на мирния договор. Според византийските автори, те били поставени от кан Аспарух „юпо пактон онтас".

Неслучайно не преведох гръцкия израз. Върху възможния му превод българските историци са изписали тонове мастило в XIX и XX век. Работата е в това, че възможните преводи са два: „под дого¬вор" и „под данък". Но двата възможни превода означават и два различни статута на това славянско население. Първият, че запазват статута си на федерати, само че вече не във Византия, а в България. А вторият означава, че се превръщат в най-обикновени поданици на българската държава със статут, който имат всички българи.

Като имам предвид последвалите събития съобразно този „юпо пактон онтас", ми се струва, че споровете са били излишни. Седемте славянски племена е трябвало да напуснат териториите, в които живеели, и да заемат земите по границата с аварите, т.е. долното течение на река Тимок и Влашката равнина в подножие¬то на Карпатите, т.е. голяма част от племената е трябвало да се заселят в опразнената до голяма степен от прабългарите земя на север от Дунав. Отбраната на земите покрай границата с Визан¬тия (по-опасният противник в сравнение с Аварския хаганат) пра¬българите решили да поемат сами. Впрочем те това ще правят и при завладяването и на териториите на юг от Балкана.

Договорът със „Седемте славянски племена" изглежда на пръв поглед неравноправен и е по-скоро диктат на българската власт над славяните в Мизия. И дори да е смятан за такъв първоначал¬но от славяните, благоприятните последствия на договора с бъл¬гарската власт е бил почувстван още в следващите години. Славя¬ните в Мизия, макар и федерати на Византия, често ставали жерт¬ва на аварски нападения, без да получат ефикасна помощ от ред¬ките византийски гарнизони. А и византийските власти не им про-щавали, когато ставало дума за военни рекрути или плащане на данъци. В българската държава данъците били малки (една кри-на жито, едно повесмо вълна и една амфора с вино), а изключител¬но държащата на престижа си държава пращала конните си кор¬пуси за броени дни във всяка точка на нарушение на границата на държавата, които пропилявали на секундата нахлулия, независимо кои живеят в засегнатата от нападение област. Респектиращата мощ на Българската армия още в края на VII в. отказала Аварския хаганат от всякаква мисъл за война с България. Между 681 и 799 г. (годината, когато Аварският хаганат е унищожен от съвместните действия на франкската империя и България) не е отбелязано ни¬то едно нападение на аварите в българска територия, т.е. в тери¬ториите, където са били преместени федерираните с България се¬дем славянски племена. Въпреки честите войни с Византия, пак от 681 г. до 1001 г. в тази част на Мизия и Влахия, дадена на славя¬ните от седемте племена, не е проникнал и един византийски вой¬ник, освен като пленник.

Читателят едва ли си има представа какво означава за сред¬новековните хора, чиито поселения и стопанство през 4-5 годи¬ни стават жертва на войни, вътрешни политически или религи¬озни междуособици, да живеят 320 години в пълно спокойствие. Да ореш и сееш нивите си, без да се страхуваш, че друг ще откъс¬не и прибере реколтата или ще я опожари. Да отглеждаш доби¬тък, без да се боиш, че диво степно племе ще ги заграби. Да гледаш жена и рояк деца, без да се въртиш в леглото и да сънуваш, че вражески войници на другия ден ги избиват или отвличат в робство. Само след двадесет години, сигурен съм, привържени¬ците на съюза с българите сред славяните са били вече към сто процента. Този факт и обяснява защо премахването на статута на федерати и разделянето на териториите на славяните в Ми¬зия и Влахия на административни области, управлявани от пря¬ко назначени от Плиска управители, извършено от кан Омуртаг, не е предизвикало смутове и бунтове, а е посрещнато с безраз¬личие и може би с одобрение, тъй като е премахвало произвола на славянските князе и е изравнявало по права и задължения сла-вяните с останалите българи. Против акта на кан Омуртаг, как¬то е известно от франкския летописец Айнхард, се е обявил само князът на тимочаните, но бързо е бил отстранен.

С присъединяването на нови области, населени напълно или отчасти със славяни в първата половина на IX век (Тракия, Родо¬пите, Македония, Поморавието, Белградска и Браничевска област, Панония) българската власт е нямала и тези проблеми, тъй като племенната организация на населяващите тези области славяни до голяма степен е била ликвидирана или ограничена и Плиска е могла спокойно да ги раздели на административни окръзи, чиито граници не са съвпадали с границите на съответните племена. Про¬тести едва ли е имало, тъй като, както личи от един византийски висш чиновник, автор на „Записките на Готския Топарх", в тази епоха редът и спокойствието, ниските данъци и главно строгото и справедливо спазване на законите привличали доброволно много народи да се присъединяват към българската държава заедно с териториите си. Между тях несъмнено са били и славяните в от¬нетите от Византия и Аварския хаганат територии.

Още в средата на IX век (няколко десетилетия преди покръс¬тването) от хрониките (чужди и български) изчезват имената на всички славянски племена. „Поданиците на България от Карпа¬тите до Егея и от Ядранско (Адриатическо) до Църно море за¬почват да се наричат българи", пише скопският учен Иван Ми-кулчич. И не може да не се съгласим с него: да бъдеш български поданик в тази епоха е било точно толкова престижно, колкото днес да си американски гражданин.

В това се състои ролята на славяните в създаването и функци¬онирането на българската държавност. Техните племена и племен¬ни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българс-кия (прабългарския) народ. Тяхната заслуга не може и не бива да се премълчава или принизява.

То и не може - държавата и тогава, и днес се нарича България, а не Смоляния, Берзития или Тимочания. А хората, които я обита¬ват, и тогава, и днес се наричат българи, а не смоляни, берзити, тимочани или нещо друго.

Малко по-иначе стои въпросът с ролята на славяните във формирането на единна българска народност - процес, който, из¬глежда, е завършен напълно още в средата на IX век. Народът в огромната българска държава от Адриатическо до Черно море и от Карпатите до Егейско море се самоназовава наистина бъл¬гари, но очевидно още тогава говори на славянски език, след ка¬то управляващият политически екип на цар Борис I, съставен из¬цяло от представители на знатните прабългарски родове, взема в 893 г. решение език на държавната администрация и на единс¬твената позволена религия (християнството) да бъде писменият славянски език, създаден от братята св. св. Кирил и Методий и усъвършенстван (като графика на буквите) от свети Климент в предшестващите десетилетия. Тук е необходимо да припомним, че в 893 г. решението на цар Борис I е само официално прието от оторизирания съгласно българското законодателство орган - На¬родния събор (аристократическо Народно събрание). Като се има предвид, че точно цар Борис I подтиква Кирил и Методий да съз¬дадат още в 855 година славянска писменост и да преведат бо¬гослужебните книги на славянски език с оглед на намерението си да обяви християнството за държавна религия, ясно е, че сла-вянският език е бил говорен от преобладаващата част от пода¬ниците на България.

Този неоспорим факт роди мита за смазващото числено пре¬възходство на славянското население в България още при създава¬нето и увеличило се още повече след присъединяването на Тракия, Македония, Поморавието и Панония, заселени плътно със славяни в предходните две столетия и неасимилирани от ромеи и авари. Като доказателство за „смазващото" превъзходство на славяните в количествено отношение се привеждаше и фактът, че академик Младенов бе открил само 15 „прабългарски" думи в лексиката на старобългарския език в хилядите оцелели български ръкописи от IX до XIV век. Това бяха думи от тюркски произход, но нали и за прабългарите се смяташе от науката, че са от тюркски произход.

Казано честно - изворните източници (древни хроники, архео¬логически разкопки и т.н.) не потвърждаваха тезата за малоброй¬ността на прабългарите. Очевидно България по времето на Аспа¬рух преди федерирането със „Седемте славянски племена" има 500-600 000 население/ след като може да противопостави срещу 60-хи-лядна византийска армия равностойна или само малко по-малка армия. Нека не забравяме, че това население населява и контроли¬ра не само Влахия, но и деснобрежна Украйна и Молдова, и в 681 г. има достатъчен демографски ресурс да насели и Мизия, без да изос¬тави и квадратен сантиметър от довоенната територия на държа¬вата. Броят на прабългарите в Мизия се увеличава в VIII и IX век и от преселващи се там групи прабългари от областите, останали под властта на хазарите. Това ясно личи от археологическите разкопки край Дуранкулак и Шабла. В Македония в 680 г. се заселват 60 000 семейства прабългари, водени от Кубер, друг син на Кубрат, уста¬новил се в Панония и оттам насочил се към Македония. Според скопски, сръбски и албански археолози тези българи, настанили се в Битолско-Прилепското поле, постепенно заемат до 811 г. (когато се съединяват с Дунавска България) цяла Вардарска Македония, Ко¬сово и Източна Албания. Значителни прабългарски маси, освен сла¬вяни, има и в Панония. Прабългарски групи има заселени, както стана ясно по-рано, в балканските владения на Византия още в У-У1 век. Дори по физическия вид на съвременните българи (преоблада¬ва мургавият тип) си личи, че имаме малко общи черти с преобла¬даващия физически тип в Полша, Чехия, Беларус, Украйна и Русия. А това означава, че прабългарите не са били малцинство. Тогава как става така, че за по-малко от 150 години „прабългарският" език на народа-господар така изчезва, че от него остават само 15 думи? Исторически феномен! Да, щеше да бъде феномен, ако прабълга¬рите наистина бяха тюрки.

Но прабългарите не са тюрки. Както видяхме, изследванията в последните две-три десетилетия убедително доказаха, че пра¬българите са част от иранската езикова общност. Тя пък е част от индоевропейската етническа и расова общност с прародина Цен¬трална и Северна Европа. Дори в многотомната история на Бъл¬гария, издадена по време на комунистическата власт, е написано (том 2, с.25):

„Смята се, ге в IV хил. пр. Хр. е съществувал общ индоевропейски език, от който по-късно се оформят славянските, гертанските, иранските и келтските езици и диалекти. И днес роднинската терминология, наименованията на най-старите оръдия на труда, терминология¬та на домашния добитък, ловът и пчеларството имат общи корени. Пре¬ди да бъдат утвърдени литературните езици, базирани обикновено на един от диалектите, различията в езиците на тези групи народи, спа¬дащи към индоевропейската общност, са били още по-малки."

Казано по-простичко, VII-IХ век славяни и прабългари, живе¬ещи на територията на България, са си бъбрели на близки езици, произхождащи от общия някога индоевропейски език, и най-ве¬роятно са се разбирали и без преводачи. Уеднаквяването на лекси¬ката и граматичните правила е ставало непрекъснато в ежеднев¬ния живот на разположените едно до друго славянски и прабъл¬гарски села, в армията, в градовете, в резултат на особено честите смесени бракове. Няма как да вървиш срещу законите на приро¬дата - известно е, че мургавите мъже харесват руси жени и обрат¬но. Смесените бракове са засягали не само простолюдието, но и аристокрацията. В 866 г. канабагатура Сондоке (името е прабъл¬гарско) е бил включен в състава на посолство, изпратено от цар Борис I при папата в Рим. Една от нощувките по пътя е била в манастира Чивидале в Северна Италия. И там боляринът е запи¬сал в евангелието на манастира списък на семейството си, за да му четат монасите молитва за здраве. Боилът е имал две законни жени (езическият български закон е позволявал многоженството) и макар от три години християнин, Сондоке си ги запазил. Явно в случая е действал принципът „узаконено заварено положение". Втората жена на Сондоке се наричала Собеслава, а децата му от нея - Велегнев и Богомила, т.е. три чисто славянски имена. Поне една от съпругите на Омуртаг и Борис са били славянки, щом тех¬ни синове се казват Енравота и Владимир. По въпроса за имената, славянките - съпруги на българските владетели, трябва да са били бая упорити, за да наложат свои имена на децата. А и страшните иначе български канове и царе трябва да са ги обичали твърде много, за да не им кършат хатъра за имената на децата, дори ко¬гато става дума за престолонаследници.

От средата на VIII век археолозите са регистрирали множест¬во смесени селища. Смесен град е бил, както личи от погребалните обреди, и столицата Плиска. Нещо нормално е постепенно хората в земите на българската държава да се наричат само българи.

Нито прабългарският език е изчезнал, нито славянският език е победил. Просто от съприкосновението и взаимодействието на два близки езика с общ индоевропейски корен се е родил общият български език. Тук любителите на проценти ще останат разочаро¬вани, ако трябва да определя частта на славяните в процеса на фор¬мирането на българската народност. Доста е трудна тази задача, тъй като статистически данни, дори приблизителни за броя на сла¬вяните и прабългарите в границата на българската държава през VII-IХ век, няма и никога няма да има. Освен ако не се открие ма¬шина на времето.

Всъщност цялата митология по този въпрос, родена от меня¬ща се политическа конюнктура през XX век, няма никакво значение за съвремието, освен за любителите на историята. Дръвниците-политици, вадещи си важни заключения за „европейската (или неевропейската) идентификация" на съвременните българи от броя на славяните и броя на прабългарите в IV-IX век, би тряб¬вало да знаят, че съвременният български народ не е биологичес¬ки продукт, съставен от „два (или три) етнически компонента", слели се в VII-IX век, а историческа категория, формираща се неп¬рекъснато през VII-ХХ век на базата на българската политическа идея. В българския народ са асимилирани над петдесет народи са¬мо през Средните векове - авари и моравци през IX век, печенеги и узи през Х-ХII век, кумани през ХII-ХIII век, алани и татари през XIV век. Някои от тези народи, като куманите и печенегите, наб¬рояват стотици хиляди (при общо население на територията, на¬селена от българи, 2-2,5 милиона души) и неслучайно куманите дават последните две царски династии на българската държава -Тертеровци и Шишмановци. Но когато го правят, те вече се на¬ричат българи. Хиляди западноевропейски войници, паднали в плен по време на османското владичество и отказали да приемат исляма, са заселени от османските власти в българските христи¬янски села, за да отработят за 15-20 години свободата си от плени¬лия ги спахия. Повечето от тях се женят за българки и се асимили¬рат в българската народност. Най-сетне, след Освобождението (1878 г.) редица напуснати от турците райони са заселени от чер¬ногорски, сръбски, чешки, словашки, немски, руски, украински селяни, които постепенно са претопени в българската народност. Отново повтарям, за да се запомни - съвременните нации не са биологически, а исторически категории. Това, което е ставало в VII-IХ век, има стойност само за познанието на миналото.

1 коментар:

Анонимен каза...

Неграмотник