МИТЪТ ЗА ДАТАТА (681 г.) НА ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от да­тата на образуването на днешната българска държава. Тя бе заяве­на още в трудовете на първите български медиевисти от научната школа през първите десетилетия на XX век, приета от комунистичес­ката историческа наука и дори вкарана в герба на България по вре­ме на комунизма. А през 1981 г., след близо десетилетна подготов­ка, бе чествана 1300-годишнина от образуването на българската дър­жава - единствената оцеляла от многобройните български държа­ви. Впрочем, твърде е възможно в обозримо бъдеще българските държави да станат три, ако държавната доктрина на Македония и Татарстан (държави и нации, изградени на базата на фалшива и на­пълно изсмукана от пръстите история) се промени в посока на ис­торическата истина. Окуражаващи сигнали в това отношение има - в Татарстан набира мощ движението Български национален кон­грес, а десетки хиляди македонци всяка година подават молба за българско гражданство с мотива, че са българи.

Но да се върнем на датата на основаването на България, коя¬то за удобство ще наричаме по-нататък Дунавска. Защото, както ще видим, в VII век се появяват още две Българин - една на Волга и една във Вардарска Македония.

Годината 681-а като дата за основаване на България е посочена от проф. Васил Златарски в първия цялостен корпус по българска средновековна история. Наистина той пише 679 поради неправил¬но изчисление на византийските данни за годината на войната, в която кан Аспарух нахлува, завладява Мизия и сключва договор за мир с Византия, който потвърждава завоеванието му. Но учени¬ците на Златарски бързо преизчислиха данните и определиха, че войната е в 680 г., а мирният договор - сключен в 681 г.

При всички случаи като правомерен критерий за ражда¬нето на една държава бе приет сключването на един мирен до¬говор. И тук бе редно старите ни историци да се запитат: „Ако договорът е подписан примерно на 1 септември 681 г. в 12 часа на обед, коя е тази несъществуваща в 11.55 минути политическа сила, която е принудила не някой друг, а могъщата Източна Римска империя, просната на два континента, да седне на ма-сата за преговори и да подпише доста унизителен мирен дого¬вор?" Унизителен, да - по този договор империята губи не само една огромна антична провинция, но е принудена да плаща и годишен данък на България. Освен това империята губи дол¬ното течение на Дунав, винаги смятан от римските власти от император Марк Аврелий (275 г.) до Константин IV Погонат (680 г.) за „лимес", т.е. крайна граница на империята на север, без което геополитически империята е в крайна опасност. Дунавс¬кият лимес е губен от много императори между Ш-УП век при нашествията на готи, хуни, авари, славяни, но контролът върху него е възстановяван, без да се жалят пари и военни усилия. Рим¬ската империя наистина смята, че ако труднопреодолимата ши¬рока река не й бъде граница, европейските й владения ще бъ¬дат лесна плячка за варварските народи, които Източна Европа и Средна Азия щедро изсипват край границите й. Тук може би трябва да направя уговорката, че името Византия е измислено от историците. Името на държавата, с която средновековна Бъл¬гария ще си има работа седем века от началото до края на съ-ществуването си в 1453 г., е по официалната държавна доктри¬на - Римска империя. А поданиците й, независимо от етничес¬кия си произход, се наричат ромеи.

Любопитно е да видим какво си мислят съвременниците на събитията от 680-681 г. за датата на основаването на Бълга¬рия - и българи, и ромеи. Българският възглед за основаването на държавата ни е изложен в летописното съчинение „Имен¬ник на българските канове", създаден още в езическия период, някъде към края на VIII век. То започва естествено с легендар¬ните канове Авитохол и Ирник, „живели" по 300 и 150 години, и след някакъв наместник Безмер се стига до Курт (Кубрат). От¬там нататък за него и наследниците му вече се дават реални години на управление.

Забележимо е, че докато за легендарните Авитохол и Ирник се казва, че са „живели" еди-колко си години, за Кубрат, Аспарух, Тервел и така нататък се пише „държа властта" еди-колко си го¬дини. Българският летописец няма усещането, че при кан Аспа-рух се е основала нова държава. Той само съобщава, че кан Аспа¬рух управлява „отвъд Дунава", т.е. че тук е преместил столицата на държавата.

Следователно, за средновековните българи държавата ни е основана от кан Кубрат. Легендарните му предшественици са включени в летописа по простата причина, че всеки народ в ми¬налото (а и сега) иска да изкара държавата си по-стара, отколкото е. Това внушава респект на чуждестранните партньори и патрио¬тична гордост сред населението. Но, предполагам, че всеки сред¬новековен българин се е ухилвал, като е четял колко са живели „основателите на държавата", и вътрешно за себе си е приемал, че { държавата му е основана от Кубрат. Всъщност и съставителят на „Именника" с различията в термините ("живял" - за Авитохол и Ирник, и „държа властта" - за всички останали канове) е подсказ-вал, че първата част на летописа е за външна употреба.

И тук е необходимо да отбележим, че първите ни историци, принадлежащи към т. нар. романтическа школа (Петър Богдан, написал своята „Българска история" в 1667 г., и Отец Паисий, на¬писал „История славянобългарска" в 1762 г.), също не смятат, че в 680-681 г. се е случило образуване на българска държава. Петър Богдан смята много правилно, че тогава българите превземат Ми¬зия, а отец Паисий дори не е чувал за Аспарух и той отсъства в разказа на „История славянобългарска".

Да видим какво мислят по въпроса живелите най-близо до Аспаруховото време византийски хронисти. Най-пълно са предс¬тавили събитията Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Стран¬но, и те нямат усещането, че в 680-681 г. се е случило нещо друго, освен война между българи и ромеи, последвана от унизителен за Римската империя мирен договор. Но преди да разкажат тези фак¬ти, те започват да описват българите, формирането на държавата им от кан Кубрат, хазарския удар върху нея (без да казват, че бъл¬гарската държава е унищожена вследствие на този удар), наследя¬ването на властта от Аспарух, военната му акция в 680 г., завладя¬ването на Мизия, съюза му със седемте славянски племена в Ми¬зия и северите, мирния договор с Византия. Иначе казано, визан¬тийците смятат за основател на българската държава Кубрат, смя¬тат, че тя не е унищожена от хазарите и че съобразно среднове¬ковните закони кан Аспарух наследява законно властта в Бълга¬рия от баща си (пряко, по генетична линия престолонаследие, т.е. стопроцентова легитимност на властта).

Иначе казано, съвременните на събитията византийски хро¬нисти също смятат, че българската държава е основана от кан Куб¬рат и че при наследника му кан Аспарух те водят неуспешна вой¬на с България.

Всъщност от византийска страна най-ясно какво става в 680-681 г. е казал един баш съвременник на събитията, архиепископът на град Апамея. На Вселенския събор в 681 г., състоял се след разг¬рома на византийската армия в Онгъла и подписването на мир¬ния договор, архиепископът, критикувайки императора, му кре¬щи: „Предупреждавах ли ви миналата година да не започваме вой¬на с България!"

Читателят навярно ще се запита: „Изворната база, т.е. данните от средновековните хронисти, въз основа на които е написано всичко по-горе, са известни отдавна. Защо, ако не самият Златарски, то по¬не неговите ученици не изправиха това очевидно погрешно мне¬ние за 681 г. като дата на основаването на българската държава?"

Защо учениците на Златарски не изправиха очевидната греш¬ка на учителя си, не знам. Вероятно е сработила лоялността и ува¬жението към учителя. Но знам защо не бе оправена по времето на комунизма - бе влязла в т.нар. „официална история", т.е. набора от представи и концепции за българската история, одобрени от ЦК и Политбюро на БКП и, което е още по-лошо, влязла в герба на стра¬ната. А защо датата на основаването на държавата не бе променена след 1989 г. поне в учебниците по история, наистина не знам защо. Аз не пиша учебници. Слушам понякога от колеги, които пишат учебници: „Е, добре бе, прав си за датата. Но рецензентите няма да ми пуснат учебника. Е, все пак с този договор в 681 г. Византия ни е признала за държава, защо първият акт на признание от една вели¬ка сила да не бъде смятан за рождена дата на държавата ни."

Е, най-малкото защото е обидно да смятам за своя рождена дата деня или годината, в която ме е признал моят най-голям враг -сега и в следващите седем столетия. Освен това колегите, с които разговарях, не бяха медиевисти и затова и читателите не биха мог¬ли да знаят една съществена подробност от византийския поли¬тически живот. Византия никога не е признавала държави. По прос¬тата причина, че византийската държавна доктрина почива на принципите на християнския универсализъм. Според тези прин¬ципи едно е Божието царство на небето и едно царство може да бъде неговата проекция на Земята. Иначе казано, византийската държавна доктрина определя само една държава за легитимна на планетата - Римската империя, и това, както писах по-горе, е офи¬циалното име на държавата. Всяка нова държава е нарушение на Божия порядък и Византия може да се съобрази с появата й (ако е военно по-силна или е много далече), но не и да я признае. Византия никога официално не е признала държавата България и дори приелият християнството цар Борис I е наричан от византийския император (негов кръстник) с унижаващата българското достойн¬ство титла „архонт" (водач, вожд), а не с титлата „кесар" (цар). С тази титла е удостоен само кан Тервел, но в момент, в който импе¬ратор Юстиниан II си връща престола с помощта на българската армия и е в разбираемо еуфорично настроение, а освен това е и изцяло зависим от българския гарнизон в Константинопол. Три го¬дини по-късно, избил противниците си и укрепнал на трона, васи-левсът тръгва на война срещу България, което означава, че не приз¬нава нито държавата, нито кесарския (царския) ранг на Тервел.


Но какво са правили в миналото, а и днес, историци и публи¬цисти, за да легитимират датата 681 г. като рождена дата на дър¬жавата?

Игнорирайки директните и индиректните данни в древните източници за друга, по-стара рождена дата на днешната българс¬ка държава, те създават един унижаващ ни мит, който за съжале¬ние чрез учебници, книги и филми трайно е заседнал в масовото съзнание.

Според този мит, в 632 г. кан Кубрат създава българската дър¬жава със столица фанагория на Кримския полуостров. Но тази държава е унищожена от хазарската държава след смъртта на кан Кубрат, някъде около 660 г. Петимата синове на Кубрат, чийто ба¬ща ги е заклел да не се делят, давайки им примера със снопа лозо¬ви пръчки, грабват по една част от племето и хукват с него по широкия свят. След 20-годишни митарства по евразийските сте¬пи ордата, или по-точно, чергарският катун на Аспарух, който се ориентира къде е, като разпитва заловени с ласо мотащи се по степите славяни, се добира до делтата на Дунав. Там Аспарух ми¬нава лично с 4-5 конници на юг от Дунава и се убеждава, че Мизия е много подходяща земя за основаване на държавата. Нищо че е част от държавната територия на най-силната държава в света и отгоре на всичко - населена с не особено приятелски настроени към българите славянски племена. С целия си катун, който включва жените, децата, кравите, овцете, кучетата и котките, Ас¬парух преплава Дунава и се настанява в едно землено дървено ук¬репление в блатата около делтата на Дунав. Срещу този катун тръг¬ва императорът на Византия с цялата си армия, която по числе¬ност (60 000 бойци и офицери) е по-голяма от сбора на всички жи¬ви същества (броейки дори котките) в катуна на Аспарух. Но неизвестно защо тази елитна, обучена и отлично въоръжена армия, разполагаща с пехота, кавалерия, артилерия (обсадни машини) и дори флот, не само че не успява да победи нещастните чергари, но е и напълно разгромена от тях. Аспарух заел Мизия, застава на удобно място, вади меча си (апропо, българите са въоръжени в тази епоха със саби), забива го в земята и казва в зависимост от филма или книгата: „Тук ще бъде България", „От днес България я има и ще пребъде во веки веков"; „Обявявам България за откри¬та". Не се смейте, и последната фраза чух наскоро в екранизация-та на някакъв сценарий в една кабеларка.

Така настроеният мит цели оправдаването на датата 681 г. ка¬то рождена дата на държавата, унищожавайки държавата му и превръщайки българския народ в пет чергарски катуна, бродещи напред-назад по южноруските и южноукраинските степи.

Но дори и в този мит има неща, от които професионалните историци трябва да се срамуват. Така например разстоянието от Крим до делтата на Дунав. То е 500-600 километра и един народ, качен на коне и каруци, ще го измине за 20 дни, а не за 20 години.

Но още по-лошо е случилото се през 680 г. Срещу българите тръгва императорът с цялата си армия и флота. Византийската прак¬тика изключва императорът лично да възглавява цялата си армия за отблъскването на диво, малобройно чергарско племе, нарушило границите на империята. Такива племена катадневно се появяват по границите и императорът в такъв случай трябва да виси посто¬янно край Дунав с цялата си армия и флота. Сякаш няма други опас¬ни противници - перси, араби, селджуки, франки - по другите си граници. А и много претенденти за трона в самия Константинопол. Срещу такива чергарски катуни императорът праща областния уп¬равител в нападнатата зона с подчинените му местни гарнизони и ако чергарското племе е по-големичко, на областния управител се изпраща подкрепление от 2-3 тагми (полкове) от Константинопол. Императорът не тръгва на война в такива случаи и защото победа над чергарско племе не носи престиж и слава.

Още по-показателен е и фактът, че в похода на императора към делтата на Дунав участва и флотът. Византийският флот в та¬зи епоха брои средно 2000 кораба, твърде скъп е и изключително уязвим при морски бури. В 766 и 775 г. два византийски флота от по 2000 и 2600 кораба потъват съответно край Несебър и Поморие при летни бури. Затова скъпият флот се използва от Византия са¬мо в случай на крайна военна опасност за империята. Пропуснах да съобщя, че и издръжката на 60-хилядна армия струва много пари и такова скъпо сухопътно военно усилие Византия също си позволява само в случай на много сериозна военна заплаха. Заслу¬жава да отбележа, че в историята на десетките войни, които водят България и Византия в периода УП-Х1У век, само 3-4 пъти импе¬рията действа срещу България с цялата си армия и флот. Веднъж при император Юстиниан II в 705 г., при Константин Копроним в 765 и 776 г. и във войната срещу цар Симеон Велики в 917 г.

От всичко това става ясно едно - в 680 г. Константин IV Пого-нат, император на Римската империя (Византия), тръгва на война не с диво чергарско племе, свряло се между тръстиките в делтата на Дунав, а срещу ДЪРЖАВА. И то не срещу малка държава, чиято държавна територия са блатата край делтата на Дунав, а ГОЛЯ¬МА И СИЛНА ДЪРЖАВА, РАЗПОЛАГАЩА С АРМИЯ, НЕ ПО-МАЛКА ОТ ИМПЕРСКАТА, НЕ ПО-МАЛКО ДОБРЕ ОБУЧЕНА И ВЪОРЪЖЕНА И ПОРАДИ ТОВА ПРЕДСТАВЛЯВАЩА СЕРИОЗ¬НА ЗАПЛАХА КАКТО ЗА ВИЗАНТИЙСКАТА АРМИЯ, ТАКА И ЗА ТЕРИТОРИАЛНАТА ЦЯЛОСТ НА ИМПЕРИЯТА.

Само при такива обстоятелства и дадености императорът мо¬же да оправдае пред доста чувствителното византийско общест¬во, в което има и много противници, огромните разходи и опас¬ности на тоталното военно усилие, което е предприел. Само в та¬къв случай може да има съветници, като архиепископ Констан¬тин Аламейски, който е съветвал да не се воюва с България, а да се задоволят исканията, които Аспарух е представил, преди да нав¬лезе на юг от Дунав. Очевидно имало е дори хора, привърженици на императора, смятащи, че война с българите е опасна работа, която може да завърши с поражение.

И така, в 680 г. Византия воюва не с малобройно чергарско племе, а с държавата България, която при това е голяма и силна държава, способна да извади на бойното поле 50-60 000 добре обучени и въоръжени бойци и офицери.

Но къде е тази държава? Нали митът (и историците, и публи¬цистите, стоящи зад него) унищожи България на Кубрат, раздели българския народ на пет малобройни части и натика Аспарухова-та част в блатата край устието на Дунав. Между другото същите историци изчисляваха тази част от 10 000 до 20 000 души. Като се махнат жените, старците и децата (по 7-8 на семейство в тази епо¬ха), излиза, че ако бяха прави, Аспарух е могъл да извади на бой¬ното поле край Онгъла от 1000 до 7-8000 бойци. С толкова войници не се побеждава 60 000 армия. А дори и да се победи веднъж по щастливо стечение на обстоятелствата, Византия няма да се съг¬ласи на мир, по силата на който губи огромна провинция, а ще мобилизира допълнителни собствени ресурси, ще плати на съсед¬ни на българите варварски племена да ги нападнат и в крайна сметка ще се справи с малобройния нападател. Такава е византийс¬ката практика в подобни случаи.

За да разберем какво наистина се е случило в 680-681 г., тряб¬ва да се върнем по-назад и, анализирайки наличните хроники и други документи, да установим реалната история на българите и техните държави в периода 1У-УП век. И точно това ще направя в следващите редове.

В средата на IV век, както споменават редица древни хронис¬ти, българите вече са се установили в планините на Кавказ и в равнините от северните му предгория до делтата на Дунав. Пак според византийските историци, те били разделени на две големи племенни групи - утигури и кутригури. Всъщност това са били две български държавни формации, защото на международната сцена те излизат разделени. В различни политически и военни съ¬юзи те влизат понякога заедно, понякога отделно, понякога за съ-жаление воюват помежду си. Често съюзите им с хуни и авари не могат да се определят по витниеватите изрази на византийските историци и хронисти дали са на равноправна основа, или на осно¬вата на васалитет. Едно е сигурно - във втората половина на VI век държавите на кутригури и утигури са превзети от Западно-тюркския хаганат и българите, заедно с териториите им, стават част от това държавно образувание.

Но Западнотюркският хаганат не би трябвало да се разбира като съвременна унитарна държава, а по-скоро като федерация. Той е разделен на осем области, всяка от които е с границите на покорените народи и управлявани от аристократи, произхожда¬щи от покорения народ.

Ако се съди по „Именника на българските канове", за упра¬вители на „българската област" в Западнотюркския хаганат са оп¬ределени хора от рода Дуло - вождове на българското племе оно-гондури. Защо са били пренебрегнати владетелските родове на утигурите и кутригурите, не е трудно да се досетим - те вероятно са оказали съпротива на тюрките и към тях тюркските хагани естес¬твено не са имали никакво доверие. Имената на кутригури и ути¬гури, както и на другите български племена, изчезват от хрониките. Покрай лошите неща, няколко десетилетия васалитет в Западнотюркския хаганат е довел до обединението на българите в един народ без племенни различия.

Неизвестно кога, но най-вероятно в година от първите десе¬тилетия на VII век Кубрат, още дете, е бил изпратен във визан¬тийския двор. Едва ли като заложник, както пишат някои. Васал¬ният управител на „българската област" в Хаганата едва ли е имал право на собствени външнополитически инициативи, най-мал¬кото да обявява война на Византия, че да му се искат заложници, за да не го прави. Наместникът на областта или е искал да укрие роднинското си момче (не е много здравословно в онази епоха да си невръстен престолонаследник), или е искал да получи доб¬ро образование, подготвяйки го за велики дела, между които (за¬що не) и спечелването на държавна независимост и суверенитет на българите.

Във Византия Кубрат заедно с малка свита български благо¬родници стои около две десетилетия, а може и малко повече. Из¬точници съобщават, че той живее и се възпитава в семейството на бъдещия император Ираклий. Свързват ги искрени приятелски отношения, които продължават и след като Ираклий се жени и става император. Кубрат става приятел и на съпругата на импе¬ратора Мартина, и на децата му. След смъртта на Ираклий в 641 г. Кубрат, вече като кан на България, заплашил Византия с война, ако бъдат нарушени правата на Мартина и децата й.

Друга съществена подробност в краткия разказ за пребива¬ването на Кубрат във Византия е, че той и спътниците му приели християнството. Учените смятаха, че това е дипломатически ход на бъдещия български владетел и след завръщането си в българс¬ките земи той отново се върнал към вярата в Тангра. Но гробът на Кубрат, открит край Полтава в началото на XX век, показва, че той е погребан по християнски ритуал. Християнски кръстове са гравирани върху инсигниите на властта - меча, коланната тока, двата пръстена-печати. По негово време в епархийските списъци на Константинополската патриаршия се появява и „Епископията на оногондурите". Няма съмнение, че Кубрат е останал христия¬нин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си. По убеждение или поради слагачество, няма съмнение, че значителен брой българи са приели още в пър¬вите години на управлението му християнството, след като Конс¬тантинополската патриаршия е преценила, че е необходимо да се формира нов църковен окръг - Епископията на оногондурите. В случая е важно едно - основателят на България и членовете на се¬мейството му са били християни. Сигурни данни, както ще ви-дим по-нататък, има за внука му кан Тервел, което означава, че кан Аспарух също е бил християнин. Но темата за ранното бъл¬гарско християнство ще я разгледаме по-нататък.

Съвременните белетристи, художници, сценаристи и режи¬сьори на филми, които ни представят кан Кубрат като суров сте¬пен вожд, облечен в дрехи от грубо обработена овча кожа и с дъл¬ги сплъстени коси (има вариант и с обръсната глава), в които Куб¬рат си бърше ръцете, след като току-що е изял потънал в лой овчи бут, трябва да знаят, че този български кан е най-образованият и изтънчен в обноските, а и с външния си вид, българин през цяло¬то Средновековие. Вярно, и Симеон Велики е учил в Магнаурската школа, а и царете Калоян и Светослав Тертер са прекарали по някоя и друга година като „гости" (разбирай знатни заложници) във византийския двор. Но там те са попаднали вече зрели мъже, докато Кубрат - в прословутите „първи седем години", и се е обучавал до зряла възраст в течение на близо четвърт век. И не само на двор¬цовия церемониал. В Константинопол живеещият в семейството на императора Кубрат е могъл да наблюдава как функционира перфек¬тно организираната държавна машина на многонационалната им¬перия. Курсът по „държавно строителство" (казвам го както на шега, така и наистина) несъмнено е подтикнал Кубрат да органи¬зира в държава българите, попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.

В 632 г. Кубрат напуска Константинопол, завръща се в „бъл¬гарската част" на Хаганата, вдига въстание срещу хагана, нанася му военно поражение и на практика обявява независима българс¬ка държава. Тази държава византийските хронисти наричат „Ста¬ра Велика България".

Българската историческа наука (а и чуждестранната) разглеж¬да тази акция като едностранно действие на Кубрат и българския аристократичен елит в тази епоха. Но така ли е в действителност?

Известно е, че чужди аристократи, попаднали в Константи¬нопол, имат статута едновременно на знатни гости и на заложни¬ци. Нито един от тях не може да напусне Константинопол, ако ви¬зантийският император не желае, тъй като те са чудесно средство за намеса във вътрешните работи на съседни, а и по-далечни дър¬жавни формации. Чрез тях могат да се предизвикат династически междуособици, да се поставят на трона верни на Византия хора и т.н. Наивно е да смятаме, че Кубрат е напуснал приятеля си Ирак-лий ей така, защото му скимнало да си прави държава.

В първите десетилетия на VII век, а и от няколко века преди това, Византия има два опасни противника. На юг това са персите, разгромени след епични десетилетни битки именно от император Ираклий, но веднага заместени от арабите, които започват успеш¬на инвазия срещу византийските владения в Близкия изток и Ана-дола. На север това са всевъзможните степни варвари (готи, хуни, авари, славяни, българи, тюрки), които от Ш до VII век редовно пре¬сичат дунавската граница на империята и грабят и рушат европейс¬ките владения на Византия. Възползвайки се именно от ангажира¬ността на Ираклий срещу перси и араби, в първите десетилетия на VII век славянски племена заселват почти целия Балкански полуос¬тров, включително и Пелопонес, прогонвайки и избивайки мест¬ното ромейско население. Славяните не организират своя държава и продължават да живеят организирани в племена начело с племе¬нен вожд, които византийците наричат „славинии". Тези многоб¬ройни „славинии" са практически независими княжества с терито¬рията на един днешен български окръг, макар че формално приз¬нават върховната власт на императора. Византийската власт над Балканите е формална и се крепи на гарнизоните в някои непревзе¬ти големи градове-крепости (Сердика, филипопол, Дръстър, Вар¬на, Несебър, Созопол, Видин, Солун). Но славяните често се съюзя¬ват, за да предприемат обсада на тези градове. Само Солун е атаку¬ван за стотина години пет пъти. Все пак Константинопол се надява чрез една изпитана от векове тактика да направи от славяните с течение на времето верноподани ромеи. Тази тактика включва хрис-тиянизацията на заселилите се славяни, привличане на князете им в аристокрацията и висшата администрация на империята и т.н. Тази тактика е имала пълен успех при други варварски заселвания на юг от Дунав в предходните векове и Константинопол не е виж¬дал причини да не сработи и сега. И е бил прав, по този начин е била асимилирана голяма част от славяните, заселили се в днешна Гърция, Южна Македония и Южна Тракия.


Далече по-опасен за Византия е бил Западнотюркският хага-нат. Хаганите на тази огромна държава са били антивизантийски настроени. Те превземат и ликвидират византийските градове в Кримския полуостров. При очертаващия се тежък и продължи-телен сблъсък с арабите (той наистина ще продължи няколко столетия) Византия си е дала сметка, че трудно ще воюва на два фрон¬та в Азия и Европа, и несъмнено е искала да се обезопаси от напа¬дения от север. А нищо по-лесно от това, ако на северната й гра¬ница се появи вместо враждебният Западнотюркски хаганат една приятелска и съюзна държава. За тази цел според Константино¬пол е имало и подходящ народ, българският, който е търсил неза¬висимост и подходящ водач на държавата (възпитания и обучен във Византия Кубрат, който бил не само християнин, но и искрен личен приятел на императора и семейството му).

Така че със създаването на българската държава в 632 г. е бил осъществен двустранен (на българския народ и на Византия) про¬ект. В историята рядко се случва, но все пак се случва интересите на две страни да съвпадат в определен проект.

Следващият и може би най-важен с оглед на опровержението на мита въпрос е проблемът с границите на Кубратова България.

Всички български учени, въпреки неясните съобщения на ви¬зантийските хронисти, чертаят граници на изток до Волга, на се¬вер до Донец, на юг до предгорията на Кавказ, но на запад само до Днепър. Тази западна граница на България при Кубрат е крайно необходима за поддържането на мита. Иначе как ще се защитава тезата за пълното унищожение на Кубратова България и къде ще скита Аспарух с хората. Между другото от Днепър до Дунавската делта е само 200 км и много бавно трябва да е пристъпял Аспарух, за да измине това разстояние за 20 години.

Както вече установих, създаването на България от Кубрат в 632 г. е станало съгласно двустранен проект, чиято главна цел е да се създаде чрез държавата ни заслон за Византия от север. Още в 635 г., според византийските хронисти, веднага след разгрома на тюркската армия, Византия и България сключват съюзен договор. Опирайки се на този договор, византийците си възвръщат града и пристанището Херсон, а българите завладяват целия Крим и ус¬тановяват в крайбрежния град Фанагория столицата на държава¬та. Изборът на Фанагория за столица също не е случаен. По море разстоянието до Константинопол е само 48 часа и Кубрат е могъл сравнително бързо за онези времена да координира действия с византийския император.

Но за да изпълни функцията си на заслон за Византия от на¬падения от север, граница на Днепър очевидно не върши работа. Върши работа граница по долното течение на Дунав - поне от Же¬лезни врата до делтата на Дунав.

Кой владее териториите на север от Дунав по линията от Же¬лезни врата до Делтата? Византия, както е добре известно, изграж¬да граничната си отбрана на южния бряг на Дунав. Аварският хага-нат, чиято територия е в днешните равнини на Унгария, има за из¬точна граница билото на планинската верига на Карпатите. Изли¬за, че територията на днешно Влашко, на Молдова и южната част на деснобрежна Украйна е ничия земя. Славянското й население от предхождащите векове между 600-630 г. се е прехвърлило вече на юг от Дунава и се е пръснало от Мизия до Пелопонес и от Причер-номорска Тракия до Босна, че и по на запад. И да са останали славя¬ни във Влашко и в Молдова, те вероятно са били твърде малоброй¬ни и неорганизирани. Не съществуват следователно политически и военни пречки кан Кубрат да заеме (даже от Византия идва и сти¬мул) Влашко, Молдова и южната част на деснобрежна Украйна. Де¬мографски ресурс за това българският народ по негово време има хазарският хаган Йосиф пише, че българите са по-многобройни от песъчинките на плажовете край морския бряг.

Дали данните на археологията потвърждават горната теза? Румънските археолози, копаещи селища и некрополи от този пе¬риод, публикувайки материалите (грънци, накити, оръжие), твърдят, че те принадлежат на неизвестен народ, наричайки култура-' та му съобразно практиката в световната наука при такива случаи „култура Дриду" по името на първото разкопано селище на всяка култура с неизвестен етнически носител. При частни разговори по време на конгреси и симпозиуми румънските колеги се хилят: „Каква култура Дриду, това са прабългари. Но нали разбирате..." Действително и грънците, и накитите, и оръжието, и коланните токи, и руническите знаци по камъните са си същите, каквито на¬мират българските археолози в Плиска и в цяла Североизточна България в селища и некрополи след 681 г. Това е най-сигурното доказателство, че около 635 година, когато окончателно се справя със Западнотюркския хаганат, Кубрат заема и цялата територия на север от долното течение на Дунав, т.е. днешното Влашко, Мол¬дова и Украйна на запад от Днепър. Само тогава е бил възможен съюзният договор с Византия и сключеният малко по-късно дого¬вор за търговия. Как бихме могли да помогнем на Византия, а и да търгуваме с нея, ако нямаме обща, и то дълга граница. Създа¬телите на мита, с който се занимаваме, не са усетили дори, че си противоречат. Когато пишат за границите на Аспарухова Бълга¬рия в 681 г., те казват: билото на Стара планина, на изток Черно море и Днепър, на север билото на Карпатите. Границата на Кар¬патите е вярна, но кога Аспарух е превзел тези територии? Нали катунът му в 680 г. се е сврял в блатата край делтата на Дунав и в 681 г. целият се е прехвърлил на южния бряг на реката, за да воюва с византийците и за да усвоява Мизия. Кога този малоброен катун е намерил време в тази тежка война да отдели контингенти да завладяват Влашко, Молдова, че и Южна Украйна?

Нека не се заблуждаваме. Държавата, основана от Кубрат, неслучайно е наречена, и то от враждебно настроени византийс¬ки хронисти - Велика България. Границите й наистина достигат на юг до Кавказ, на изток до Волга, а на запад не до Днепър, а до Карпатите.

При тези обстоятелства е ясно какво се е случило при войната с хазарите. Идващите от съвременен Дагестан хазарски войски не унищожават българската държава, а я разсичат на две. Хазарите завладяват само териториите в южната част на страната. Области¬те в Поволжието губят пряка териториална връзка със западната част на държавата и заживяват самостоятелен държавен живот под името България. На рубежа на река Днепър кан Кубрат успява да нанесе поражение на хазарите и да спре инвазията им. Той не е погребан във Фанагория (превзета от хазарите), както ви показваха във филма „Хан Аспарух", а край Полтава, където се е оттеглил под хазарския натиск. Но пищното му погребение показва, че той е починал в спокойна обстановка след победно сражение, обезсилило завинаги хазарите. За контранастъпление обаче и възвръщане на загубените територии и българите не са имали сили. Днепър наис¬тина е станал граница, но източна, на българската държава, обхва¬щаща западните области до хазарската война, управлявана все още от Кубрат, а след смъртта му - от престолонаследника Аспарух.

Тази държава също не е малка. Тя е обхващала по-голямата част от днешна Румъния, цялата днешна Молдова и Украйна поне до Полтава. Обитавана е била от многобройно българско населе¬ние (припомням думите на хазарския хаган Йосиф), разполагала е с отлично уредена администрация и - което е най-важно в онези времена - прекрасна боеспособна армия от 50-60 000 конни бой¬ци. Тази държава наистина до 680 г. е била заслон за Византия от север, но е могла да бъде и страшна заплаха за всяка друга държа¬ва, включително и Византия. Ето защо в 680 г. нахлуването на бъл¬гарите на юг от Дунава и ясно демонстрираното им намерение да присъединят към държавата си Мизия кара император Констан¬тин IV Погонат да вдигне и да изпрати на бойното поле цялата си армия и флот и лично да ги възглави.

Разбира се, остава малко встрани от темата въпросът, защо кан Аспарух е решил да наруши 48-годишните мирни дружески и съюз¬ни отношения с Византия. Византийските хронисти не пишат нищо по въпроса и дори това е доказателство за вина, т.е. в един момент вече при управлението на българската държава от Аспарух Визан¬тия да е отказала да изпълнява свои ангажименти по съюзния дого¬вор. Какви са били византийските задължения по договора, не зна¬ем. Обстоятелството, че кан Аспарух премества столицата на Бълга¬рия в новозавладяната област, ме кара да мисля, че инициативата може и да е българска. Въпреки огромната територия на България между 665-680 г., кан Аспарух и управляващият аристократичен елит си е давал ясна сметка, че това е територия, лежаща на т.нар. „Път на народите, идващи от Азия", и държавата ще бъде периодично ата¬кувана от тези народи, с чиито полудиви вождове трудно могат да се постигнат трайни споразумения и да се разчита на лоялност и ко¬ректност при изпълнението им. Освен това територията на. държа¬вата след хазарската война е била съставена само от равнини, труд-но отбраняеми от степни конни народи, дори със силната българска армия. В равнините няма освен това камък за строеж на градове и крепости, липсва желязна руда за добив на метал за оръжие и земе¬делски сечива, липсват и гори. „Остатъчна" България въпреки огром¬ната си територия и население, навярно, е била сметната за неперс¬пективно място за живот и прогресивно развитие. Затова, изглежда, Аспарух е решил да завладее Мизия, като изостави поне крайните северни територии (деснобрежна Украйна), и да прехвърли населе¬нието й в новозавладяната област. С граници билата на Карпатите и Стара планина (съединяващи се в района на Железни врата и труднопреодолимия Днепър) кан Аспарух е решавал геополитическия проблем на българския народ за векове напред. В тази територия на държавата вече е имало всичко необходимо. И естествени крепости, като граничните планини Карпати и Балкана (които дават и камък за строежи на градове, и крепости, и дървен материал, и руди за ме¬тал), и плодородни равнини за земеделие и скотовъдство. Неудобст¬вото да имаш за вечен враг Византия не е било чак толкова голямо. Първо, кан Аспарух е знаел, че огромна част от военния й ресурс е зает във войни със сериозни противници на юг (перси и араби), и второ - с Византия, като добре уредена държава, друга добре уреде¬на и цивилизована държава, като България, винаги е могла да се споразумее, разчитайки на лоялно и коректно изпълнение на дого¬ворите. Един друг малък мит в представите ни за отношенията с Византия е, че те са низ от безконечни войни. В преобладаващата част от времето на съществуването на Средновековна България страната ни е в мир с южната си съседка. В мир минават годините от 681 до 708 г., от 708 до 760 г., от 792 до 807 г., от 814 до 837 г., от 852 до 894 г., от 927 до 971 г. и т.н. А и военните действия, особено след приемането на християнството, първо, траят 20-30 дни и се изразя¬ват в поход на цели армии на двете страни една срещу друга, тър¬сещи генерално сражение, при което победителят получава Тракия по незабавен мирен договор. А и войните се хуманизират, тъй като християнската религия забранява да се вземат или убиват пленни¬ци, да се избива мирно население и да се рушат селищата му. Дейс¬твията на Василий Българоубиец и Калоян Ромеоубиец са по-скоро изключение, отколкото правило.

В постигането на прекрасна от гледна точка на геополитиката територия за държавата България се състои огромната исто¬рическа заслуга на кан Аспарух. Но не и в създаването на държа¬вата България в 681 г. Това е заслуга на кан Кубрат, свършил това велико дело в 632 г. от Христа.