МИТОВЕТЕ ЗА ДЕЛОТО НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ

В началото на втората половина на IX век двама братя, византийс¬ки поданици, създават азбука на български (или славянски език -двете понятия вече са синоними) език и превеждат богослужебни¬те книги.


След редица перипетии, които ще разкажем по-нататък, азбу¬ката и книгите им са пренесени в 886 г. в България от трима техни ученици, които, получили подкрепа от държавната власт и лично от цар Борис I (852-889 г.), интензивно започват да създават учили¬ща, в които подготвят грамотни в новата писменост младежи, и скрипторни, в които се размножават богослужебните книги. През 893 г., разполагайки вече с необходимия брой грамотни свещеници и миряни, както и с необходимия брой книги, цар Борис I успял на Народен събор (висшия орган на властта в средновековна Бълга¬рия) да прокара решение, с
което новата писменост се обявява за официален език в българската държава и църква. И тази писме¬ност е официална за държава и църква и до днес. Български мисио¬нери още в Х век успяват да наложат тази азбука в Русия и в сръбс¬ките княжества. Днес на тази азбука пишат в държави от Адриа¬тическо море до Тихия океан. Това са България, Македония, Сърбия и Черна гора, Украйна, Беларус, Русия.

Братята Кирил и Методий са обявени за светци още през Сред¬ните векове и от Православната, и от Католическата църква. А от папа Йоан-Павел II през 1979 г. - и за покровители на Европа, заедно с по-рано обявения за европейски небесен покровител св. Бенедикт.

В българската историография и историческа публицистика, колкото и странно да звучи, въпреки десетките хиляди публика¬ции, не съществува една солидна академична монография, посве¬тена на делото на двамата братя, която да анализира скрупульозно източниците за живота и делото на Кирил и Методий. Учените сякаш се боят да се докоснат до историята на едно дело, имащо (без преувеличение) глобални последствия за историята на човеш¬ката цивилизация. Може би затова всичко писано за двамата бра¬тя, поради недостатъчно дълбокия анализ на източниците в по-кратките форми на научното дирене (статии и студии), създава няколко мита около тази част на нашето минало. Единственото малко оправдание и на историците, и на историческите публи¬цисти е, че самите древни източници по въпроса са си пак митове т.е. църковни жития на двамата братя или на техните ученици!

Странно е, но животът и работата им не са забелязани от съвре¬менните им средновековни хронисти и историци.

Митологията около Кирил и Методий може да се раздели на три групи.

Първата е на историците, свързани с църквата. Те смятат, че след като спадат към висшите слоеве на обществото на една дър¬жава на християнството, каквато е Византия, естествен е стреме¬жът им да направят колкото се може повече езичници християни. И те са смятали, че това ще стане много по-лесно, ако християнс¬твото се проповядва на роден говорим език. Славяни по произход или знаещи отлично говоримия славянски език, двамата братя из¬вършват необходимото - създават славянска азбука, превеждат бо-гослужебните книги и т.н. Мотивът за действие на двамата братя следователно е мисионерската им християнска ревност.

Гражданските историци оформиха втора митологична линия. Без да отричат християнската мисионерска ревност на братята, те подчертават факта, че и двамата, преди да се заемат със сла¬вянската писменост и преводи, са висши византийски държавни служители. Методий е областен управител, а след това заедно с Константин-Кирил - дипломат за особено важни държавни ми¬сии. Гражданските историци смятат, че азбуката и преводите са създадени по заповед на византийския император и одобрени от византийския патриарх в явно нарушение на триезичната догма (според която християнството може да се практикува само на гръц¬ки, латински и еврейски език) във връзка с една чисто политичес¬ка мисия, макар и осъществявана с религиозни средства. А целта на тази мисия е привличането на държавата Великоморавия в сфе¬рата на влияние на Византия и изтръгването й от орбитата на све¬щената Римска империя - съперник на Византия в претенциите й за легитимен наследник на универсалната християнска държава -проекция на Божието царство на Земята. Византия няма друг начин да установи своето влияние, тъй като няма пряка терито¬риална връзка с Великоморавия (дели ги огромната територия на България в тази посока от Родопите до Балатон) и вижда чудесна възможност да овладее в църковно отношение страната, поста¬вяйки начело на епархиите й свои служители. В политическите планове на Византия унищожението на България е стратегическа цел - ето защо не е предвидено славянската азбука и богослужени¬ето да бъдат предоставени и на нашата страна. Тук Византия е пос¬тигнала стратегически успех, налагайки в 864 г. християнството да се практикува на гръцки език. Чрез богослужение на гръцки език, наложен и на държавната администрация, Византия се на¬дява да ерозира постепенно националното съзнание на българс¬кия административен и духовен елит, а оттам и на целия народ и държавни структури. Поради този факт на Кирил и Методий ни-кога не е позволено от византийските власти да мисионерстват в България. А фактът, че и самите те не са го направили, е доказа¬телство, че в дейността си братята се ръководят от политически, а не от религиозни мотиви, като си остават до края на живота вер¬ни държавни служители на Византия. Пренасянето и утвържда¬ването на славянската писменост у нас е страничен резултат от дейността им, станал по волята на историческа случайност (попа¬дането на трима от двестате им ученици в България).

Третият и най-нов мит е рожба на зле интерпретирана (и то напълно съзнателно) информация от горните две митологични групи публицисти в последните петнадесетина години. Митоло¬гията е главно в оценката на делото им. Авторите твърдят, че ня¬ма нужда да славим с такава помпозност делото на двамата бра¬тя, тъй като те са византийски политически агенти, които пет па¬ри не дават за България. А налагането на азбуката им (или по¬точно на идеята им за собствена азбука, тъй като днес пишем на азбука, създадена от Климент Охридски) е истинска катастрофа, тъй като ни отдалечава от ценностите на европейската цивилиза¬ция, една от които е латинската азбука. С особена „трагична" сила този „факт" е валиден днес, пречейки на притежателите на Интернет да общуват глобално на латиница със света. Този мит няма да обсъждам, тъй като твърденията са значително под равнище¬то дори на тази все пак научнопопулярна книга. Само ще отбеле¬жа, че малограмотният човек си остава малограмотен човек, ка¬къвто и модерен етикет да си сложи - глобалист, гражданин на света и т.н.

Сериозно внимание заслужават обаче първите два мита. За да разберем какво точно се случва между 855-893 г., е необходимо да се уточни кой е поръчителят на азбуката и какви са личните мотиви на братята да се заемат с това дело, подчинявайки му из¬цяло живота си.

Да видим какво е сигурното. Константин-Кирил и Методий-Страхота са родени в Солун в семейството на висш държавен слу¬жител, заемащ втората по важност длъжност в администрацията на втория по големина град във Византийската империя. Баща им се казва Лъв, майка им Мария. Поне за нея късни жития твърдят, че е българка, към това заключение навежда и името на Методий (Страхота), което е имал преди замонашването, съобщено пак от по-късни източници. Впрочем спорът българи ли са двамата бра¬тя, или гърци, е абсолютно излишен, тъй като е съвършено ясно, че Кирил и Методий, ако са гърци, не биха могли да научат така добре славянския български език, че да създават нови думи за сложните абстрактни понятия в богослужебните книги. Пазарът в Солун е мястото, където като деца Кирил и Методий биха могли да научат езика от български търговци от околните села, твърдят привържениците на тази теза. Първо, децата, а и висшите арис¬тократи в Солун едва ли са били пускани да играят на пазара заед¬но с простосмъртните си връстници - с тях се е занимавала вкъщи цяла орда възпитатели в различни области. А и на пазара Кирил и Методий биха могли да научат език с речник от 500-1000 думи от българските селяци. А в Магнаурския университет в Константи¬нопол, където братята са изпратени като тийнейджъри, липсва фа¬култет по славянска филология. Така че родният език на братята наистина е бил славянският български език. В това няма нищо що странно. Половин Византия говори в тази епоха на славянски език, особено в европейската й част, заселена, както видяхме, до Пелопонес, включително със славяни. Византия наистина е държава на християнството и никой не се интересува от етническия произход на поданиците на императора. Славяни по това време, а и преди него, заемат всякакви висши длъжности в империята - от генерали до патриарси.

Етническият и социалният произход на Кирил и Методий е все пак интересен, но от друга гледна точка, и установяването му би могло да изясни до голяма степен мотивацията му. В едно от житията на Кирил е казано, че дедите му са от аристократически род, „приближен до царя", който изпаднал в немилост и бил при¬нуден да емигрира (в случая във Византия) поради християнската си вяра.

В тази епоха и предшестващите 150 години царе (канове) има само България, а също и аристократически родове, изповядващи християнска вяра. Това е родът Дуло, дал първите канове на Бъл¬гария, но също и други аристократически родове, чиито предста-вители приели заедно с Кубрат християнството. В бурната втора половина на VIII век, когато Плиска се разтърсва от династически борби, християнството приемат и кановете Сабин и Телериг, но след като бягат и се заселват във Византия със сподвижниците си.

Тази фраза обикновено се тълкува от кирилометодиевистите като използван от Кирил библейски цитат. Включително и изра¬зът, че иска да измие срама от челото на дедите си. Но бих желал да чуя поне един основателен аргумент срещу твърдението, че този израз може да се тълкува в прекия смисъл на казаните думи. Иначе казано, защо да не приемем, че Кирил и Методий са по¬томци на български аристократи, намерили убежище във Визан¬тия след загуба на политическа битка в България във втората по¬ловина на VIII век.

Второто, което е съвсем сигурно, е, че българската азбука и преводите са създадени в 855 г. Годината е потвърдена не само от гръцки, но и от авторитетни български източници, като Чернори¬зец Храбър.

Ужасно важно сведение и ужасно точна дата - за нея няма ни¬какво съмнение при всички историци. Тогава направо се учудвам, че никой не си е задал няколко прости въпроса, водещи до още по-прости логични отговори.

Първо, за да създадат азбуката и преводите в 855 г., Кирил и Методий се отказват от блестящи кариери във върховете на дър¬жавния апарат и се затварят в уединението на манастирските ки¬лии завинаги. Мотивацията им обаче не би могла да бъде мисионерска християнска ревност, тъй като няма къде да проповядват и кого да кръщават в християнска вяра. Славяните във Византия са покръстени още преди 100-150 г. и практикуват християнство¬то на гръцки език. Християните в България, доколкото ги има (а ги има, както видяхме, немалко) и по произход са българи, славя¬ни и гърци, също практикуват християнството на гръцки език. Вяр¬но, в България има още стотици хиляди езичници, но за да пропо¬вядват на славянски език в България, Кирил и Методий трябва да имат разрешение и от византийския император (който никога ня¬ма да го даде) и, което е по-важно - от българския кан Борис I, който в 855 г. е езичник и такъв ще бъде още 8-9 години. До други славяни Кирил и Методий нямат достъп - България прегражда пъ¬тя на север към чехи, поляци и сърби, а печенегите и хазарите -пътя към руските славяни.

Годината на създаването на азбуката елиминира и политичес¬ката мотивация, предположена от гражданските историци. Визан¬тийският император и константинополският патриарх не са екст¬расенси, за да „видят" в 855 г. как през 863 г., т.е. осем години по-късно, великоморавският княз им иска чрез нарочно пратеничество проповедници, които да въведат във Великоморавия богослу¬жение на роден писмен език. На България, а и на своите славяни, както вече писах, византийските императори нямат и капка на¬мерение да дават богослужение на роден език. Защо да губят едно оръжие, което ефективно действа и на тяхната, и на българска те¬ритория.


Тогава? Кой, как и защо е мотивирал Кирил и Методий да прекратят перспективните си административни кариери и да се заемат с трудното и небогоугодно дело по създаването на българ¬ската азбука, преводите на богослужебните книги и разпростра¬нението им? Иначе казано, кой е поръчителят на азбуката? Из¬лишно е да казвам, че той задължително трябва да е човек с абсо¬лютна власт над стотици хиляди или няколко милиона езичници, говорещи на славянски език. Само такъв човек може да осигури такова мащабно поле за действие, заслужаващо усилия и жертви на хора от ранга на Кирил и Методий.

В тази епоха единствената славянска държава, управлявана от езически владетел, е България. Тя заема цяла Югоизточна Ев¬ропа. Има няколко малки славянски княжества в западната част на региона, но те са в диоцеза (църковната област) на Римската църква. Великоморавия също. А от също малките тогава руски княжества Византия (а това означава и солунските братя) са отда¬лечени освен от България, и от огромна степна полоса, в която живеят диви степни неславянски народи - печенеги, кумани, хазари. Българският кан Борис I заема българския престол през 852 г. Предшествениците му кан Крум (801-814 г.), кан Пресиан (814-832 г.), кан Маламир (832-837 г.) и кан Омуртаг (837-852 г.) за петдесе¬тина години превръщат България в стабилна европейска военна, икономическа и политическа суперсила. В държавата живеят мно¬го народи, но в последните стотина години се е наложил славянс¬кият език. Населението изповядва и различни вери в езически бо¬гове - Тангра, Перун, Лада, Волос. Една значителна част от населе¬нието вече изповядва християнска вяра - потомци на Кубратовия род и сподвижниците му, останали в завладените Тракия и Мизия ромеи-християни от различен произход - траки, славяни, гърци, арменци, потомци на отвлеченото от кан Крум ромейско населе¬ние от Одринска Тракия, заселено в Подунавието, новопокръсте¬ни от свещениците на българските християни. Цялото това насе¬ление се е подчинявало на различни закони, произтичащи от ре¬лигията му, и този факт не може да не е безпокоял държавната власт на България. България е имала нужда от закони, валидни за цялото население на държавата, а в тази епоха това може да стане само ако цялото население изповяда една и съща религия - от ней¬ната доктрина произтичат законите, както е и до днес в някои ис¬лямски страни. Пак в тази епоха само християнската религия е предлагала набор от закони, засягащи всички сфери на живота. Това е т. нар. Юстинианов кодекс, в сила във Византия, и прекрас¬но уреденият живот в империята на ромеите от тази гледна точка не може да не е импонирал на българските владетели.

От външнополитическа гледна точка въпреки военната си мощ България също е имала сериозен проблем. Държавите в За¬падна, Средна и Южна Европа вече са били християнизирани. Но езическа България не е била гледана в междудържавен план като нормална европейска държава. Международни договори, сключени с владетел езичник, нямат тази сакрална сила като до¬говорите между две християнски държави. Нарушението им не се е смятало за толкова тежко клетвопрестъпление. Държава, уп¬равлявана от езичник, казано с две думи, независимо от мощта й, не се е смятала за равностоен партньор - такива са само дър¬жавите, влизащи в „семейството на християнските народи" (има такъв израз в Средните векове). Кан Борис I, естествено, си е да¬вал сметка, че България, за добро или за зло, ще се развива в този геополитически район, в който я настаняват и утвърждават Ас¬парух, Тервел, Крум, Омуртаг, Пресиан. Затова обявяването на християнството за официална религия в българската държава е било наложителен акт от гледна точка на по-доброто й между¬държавно ситуиране.

И така, изключително сериозни вътрешно- и външнополи¬тически причини налагали българският управленски екип след 852 г. да обяви християнството за официална (което означава и единствено позволена) религия в България. Това е било ясно на ръководителя на екипа кан Борис I още в началото на управле¬нието му в 852 г. Но Борис се е колебаел. И главните му страхове едва ли са били свързани с евентуална силна вътрешна опози¬ция. Кан Борис I добре е разбирал, че наред с позитивните резул¬тати във външен и вътрешен план християнството, практикува¬но на гръцки език, може да доведе и до един фундаментален не¬гативен резултат - споменатата вече ерозия на националната идентичност и неминуема гибел на независимата българска дър¬жава. Християнската религия, за разлика от всички езически ре¬лигии, се изповядва чрез писаното слово. Всеки ден в църквата се чете откъс от Светото евангелие, житието на светеца (или све¬тицата) на деня и т.н. Отделно благочестивият християнин тряб¬ва да чете и вкъщи - псалтира, деянията на апостолите, съчине¬нията на т.нар. отци на църквата и т.н. Напълно естествено е ези¬кът на църквата да е и език на държавната администрация. Гърцизирането на българския народ при практикуването на хрис¬тиянството на гръцки език е било въпрос на 3-4 десетилетия. И за кан Борис I е било ясно, че след превръщането на България в духовна провинция на Византия (в многонационалната империя гръцкият език е бил език на църква и държава) е следвало в късо време и завладяването й от империята.

Кан Борис, разбира се, е знаел средството, с което може да се елиминира единственото потенциално негативно въздействие на християнството в България. Това средство е практикуването му на говорим роден език - в случая славянобългарския език, нало¬жил се по естествен път и говорен от цялото население на страна¬та. За целта е трябвало да се създаде азбука, да се преведат и размножат богослужебните книги. Тежка филологическа, литературна, а и производствена задача. Да, и производствена, защото за нор¬малното функциониране на 10 000 църкви, колкото е бил вероят¬но минималният брой, нужен за България, са необходими 200 000 книги, а за да се произведат, трябва да се отгледат, заколят и обра¬ботят кожите на 10 милиона агнета - книгите в тази епоха се пра-вят от пергамент. А преписването на всяка книга (в тази епоха няма печатници) отнема от 2 до 6 месеца.

Специалисти по въпроса в България е имало - свещениците и епископите на хилядите християни в България са били, естестве¬но, грамотни хора и са знаели еднакво добре и гръцки, и славяно¬български език. Точно такива хора в българските земи са превели вече два пъти свещените християнски книги на говорим език. То¬ва са епископ Вулфила, създал готска азбука в IV век и превел све¬щените книги, и епископ Никита Ремесиански, създал тракийска азбука и превел книгите на тракийски език, за да покръсти успеш¬но тракийското племе беси, живеещо в Западните Родопи. Днес за съжаление няма оцелели нито готски, нито тракийски богослужеб¬ни книги, но тогава сигурно все още оцелели в бурите на варварс¬ките нашествия екземпляри е имало по църкви и манастири. Ки¬рил и Методий сами намерили в Херсон едно евангелие, написано с „рошки букви". Специалисти смятат, че братята са открили именно евангелие, написано на готски език.

Но кан Борис I е знаел още едно. Ако в 1У-У век всеки е могъл да прави каквито си иска азбуки и да превежда свещените хрис¬тиянски книги на каквито си иска езици, то във втората половина на IX век това е невъзможно. Всичко вече в тази област е полити¬ка. Б започналия вече двубой за върховенство в християнския свят между римското папство и константинополския патриархат ези¬ците, на което се практикува християнството, са част от оръжия¬та, и то солидна част. Латинският е езикът на папството, гръцкият - е на Константинопол. От нафталина е изкарана триезичната дог¬ма, според която християнството може да се практикува само на еврейски, гръцки и латински. Не че не се е нарушавала в минало¬то - християнството се изповядва отдавна и на етиопски, коптски, арменски, грузински... Но вече, и най-вече в Европа, не може, за¬щото и папата, и патриархът на Константинопол прекрасно зна¬ят, че нов език, на който да се изповядва религията, означава и нов властови център в християнството, особено когато, какъвто е случаят с България, става дума за европейска политическа и воен¬на суперсила с многобройно население и войска.

Без съмнение кан Борис I е могъл да натовари екип свещени¬ци от България да направи славянска азбука, да преведе богослу¬жебните книги, да приеме сам християнска вяра, да покръсти всички езичници, да обяви християнството за официална религия в България, да свика Народен събор, който да реши християнст¬вото да се изповядва на български език. И е знаел какво ще пос¬ледва - папството и константинополският патриарх светкавично, въз основа на триезичната догма, щяха да обявят българската аз¬бука за неканонична, българите и владетеля им - за еретици. Това свежда до нула търсения външнополитически ефект от приема¬нето на християнството. Даже става по-лошо. Християнските дър¬жави воюват с много по-голямо настървение срещу еретици, от-колкото с езичници. Защото езичниците след победа над тях мо¬гат да се кръстят, а от еретиците, според разбиранията в Средно¬вековието, нищо не става, та затова се изтребват до крак. Така ста¬ва с албигойците в Прованса, протестантите в Германия, хугено-тите във Франция и т.н.

Славянската азбука и писменост е трябвало да бъдат създа¬дени от високопоставени лица от един от двата центъра на хрис¬тиянството - Рим и Константинопол. Освен преводите на богослу¬жебните книги, те е трябвало да постигнат и нещо по-важно - канонично признание на азбуката и преводите от Рим и Константинопол. Кан Борис I е търсил такива хора и очевидно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий - внуци на български аристократи на служба във висшата византийска държавна йерархия. Само та¬ка може да се обясни внезапното оттегляне в манастир на братята в 855 г. или малко преди това и заниманията им с азбуката и пре¬водите в момент, когато те не са нужни нито на византийската държава, нито на византийската църква.

Едно такова виждане предполага контакт между кан Борис I и двамата братя, установяване на близки приятелски връзки, спо¬деляне на планове, намерения, страхове и опасения. И съгласие на Кирил и Методий да работят за отстраняване на негативната пос-ледица от евентуалното приемане на християнството от кан Бо¬рис I и българския народ.

Поетият ангажимент очевидно е включвал освен съставяне¬то на азбуката и преводите, постигането на канонично признание на азбуката от патриарха на Константинопол и папството. Едва тогава кан Борис I би се решил да обяви християнството за офици¬ална религия в България. ,;;

Източниците, казват историци и исторически публицисти, не съдържат данни за контакти между Кирил и Методий и кан Бо¬рис I преди 855 г. и след това. Естествено е за работата, за която са се договорили, кан Борис I, Кирил и Методий да имат и договорка да не се бие барабан - солунските братя е трябвало да запазят ста¬тута си на висши държавни служители на Византия, работещи са¬мо и единствено за интересите на Византия.

Кога е бил осъществен контактът между кан Борис I, Кирил и Методий? Двама германски учени предполагат, че контактът или контактите са осъществявани чрез Ана, сестра на Борис, учила за¬едно с Кирил в Магнаурската школа. Те предполагат дори и ро-мантична връзка между двамата млади български аристократи. Но защо връзката да е с посредник? Кирил и Методий са летящи дипломати на империята и решават сложни проблеми с араби и хазари. Въпреки мира между България и Византия, в началото на управлението на кан Борис I между двете страни не може да не са възниквали спорни въпроси и кой друг би могъл да бъде изпра¬тен с дипломатическа мисия в България да ги решава, освен Ки¬рил и Методий? Солунските братя знаят езика на българите и са далечни роднини вероятно на половината членове на Съвета на 12-те велики боили - средновековното правителство на България. А може би и на самия кан Борис I. Индиректни сведения за контакт между Борис I и братята е и мисията им в долината на река Брегалница във Вардарска Македония - тогава част от България. В тази мисия, станала преди 864 г. (датата на обявяването на христи¬янството за държавна религия), братята покръстили 54 000 славя-ни-езичници, а в гр. Равен - и самия Борис, който очевидно им дошъл на гости. Кирил и Методий не биха могли да проповядват без разрешението на българската държавна власт в Брегалнишко, т.е. без разрешение на самия кан Борис I, а да се смята, че са про¬никнали нелегално в България, е смешно и наивно за всеки, който знае какво солидно (с валове, ровове и непрекъсната дървена ог¬рада) съоръжение е българската граница в тази епоха и колко без¬милостни са граничарите - по закон те стрелят на месо срещу все¬ки нарушител, иначе убиват тях. Впрочем така загива цар Борис II в 980 г., неразпознат от свой граничар, тъй като бил облечен в ромейски дрехи. По всичко личи, че Брегалнишката мисия се е състояла между 855-864 г. и е била експеримент, целящ проверка на годността на азбуката и преводите, както бихме казали днес, „на терена за действие". Експеримент, наблюдаван лично от Бо¬рис I. Странно е, че учените и публицистите „забравят" този из¬точник („Брегалнишката легенда"), разказващ за събитията, или се опитват да оспорват достоверността му. Нормално е - той ре¬шително не пасва на предварително избраната теза, че Кирил и Методий нямат нищо общо с България и с Борис I. Брегалнишка¬та мисия е прекратена вероятно от византийския император, а и от патриарха, които са били сериозно обезпокоени от успеха й. То¬ва е означавало покръстване на българския народ и практика на богослужението на роден език без участието на византийската дър¬жава и патриаршия. Пред перспективата Кирил и Методий да бъ¬дат елиминирани от византийския държавен апарат, а новопок¬ръстените на роден език българи да бъдат обявени за еретици, тан¬демът Борис I - солунските братя е бил принуден да свие знамена¬та в раклите в очакване на по-добри дни.

Тези дни идват неочаквано в 863 г. Великоморавският княз ис¬ка от Константинопол да му изпратят проповедници на славянс¬ки език - твърде е вероятно Брегалнишката мисия на братята да се е разчула по белия свят, както и наличието на славянска азбука и славянски преводи на богослужебните книги. В Константино¬пол ръководителите на Византия правилно са преценили, че дру¬га възможност за установяване на влияние във Великоморавия ня¬ма и че се налага да се наруши и без това отдавна нарушаваната триезична догма. Византийските политици винаги поставят дър-жавните интереси над всякакви религиозни догми - това може да го потвърди всеки добър познавач на византийската история. За¬това Кирил и Методий са измъкнати от манастира, поотупани от праха, а славянската азбука и книги - благословени от патриарха, и кой знае защо - и от императора. Чак пък толкова не е нужно, достатъчна е била патриаршеската благословия, тъй като тя оз¬начава КАНОНИЧНО ПРИЗНАНИЕ НА НОВАТА АЗБУКА. Стра¬ховете на Борис I са свършили и затова той веднага официално се кръщава в един от следващите няколко месеца и обявява христи¬янството за официална държавна религия. Разбира се, той не иска веднага практикуването на новата държавна религия да става на роден език. Християните в България дотогава се молят и четат на гръцки език и са под юрисдикцията на Дръстърската архиеписко¬пия, която пък е поделение на Константинополската патриаршия. Такова искане би било акт на крайно неуважение към кръстника на българския владетел византийският император Михаил и по¬вод за междудържавни усложнения. Борис I е планирал при под¬ходяща международна обстановка да направи това, правилно смя¬тайки, че в следващите години има по-важни неща да свърши и че няма да ги свърши без мирни отношения със съседните държа¬ви. Тези неща са свързани с очакваната вътрешна опозиция на хрис¬тиянството, подчинението (на Рим или Константинопол) на Бъл¬гарската църква, извоюването на известна или пълна автономия на църквата ни, подчинението й в духа на идеите на цезаропапизма на волята на владетеля и т.н. Всичко това цар Борис I ще пос¬тигне между 864-886 г. В 869 г. той има нов повод за радост. През тази година в Рим папа Адриан П, отново по политически съобра¬жения (търсил е подкрепата на Византия, за да се задържи на пап¬ския престол) тържествено освещава в църквата „Санта Мария Маджоре" азбуката и книгите на Кирил и Методий. Той смята два¬мата братя за византийски държавни служители и цялата исто¬рия с азбуката и книгите - за византийска държавна акция, фор¬мално това е така и е ново доказателство за мъдрото решение на тандема Борис - Кирил и Методий да действа точно по този начин и с този статут на солунчани. В 869 г. те вече са изпълнили най-важната част от поетия пред Борис I ангажимент - постигнали са канонично признание на азбуката и богослужебните книги на бъл¬гарски език и от двата законодателни центъра в Европа по този въпрос. Държа да подчертая, че нито Византия, нито папството повече ще разрешат използването на народни говорими езици в богослужението. Преводачи на Светото Евангелие в Холандия и Англия ще бъдат осъждани и екзекутирани в тази епоха, а прево-дът на Библията на немски език в XV век ще доведе до разкол в Католическата църква и поява на протестантството.

За съжаление Кирил умира в Рим в 869 г., а Методий е наз¬начен за архиепископ на Моравия. Играта трябва да продължи, напускането на тази важна длъжност и идването на Методий в България може да накара и Византия, и папството да преосмис¬лят решението си за каноничността на славянската писменост и преводи на богослужебните книги. Съгласно правилата на българ¬ската държавна игра, водена от Борис, и Методий е трябвало да завърши живота си в чужбина.

Но как азбуката и книгите да пристигнат в България в точния момент, за това Борис I се е погрижил. След смъртта и на Мето¬дий в 886 г. делото му във Великоморавия рухва под ударите на немското духовенство и на поставения под контрола на Немското кралство великоморавски княз. Близо двестате им ученици са арес¬тувани, хвърлени в затвор и продадени в робство по-късно на ня¬какъв евреин във Венеция.

Но трима от тях според житията им (Климент, Наум и Ангеларий) са освободени от затвора, конвоирани от немски войници до Дунав (граница тогава с България) и прехвърлени в областния български център в Белград. Тамошният областен управител свет¬кавично ги изпратил в Плиска при Борис I, който едва не умрял от радост, че в ръцете му попадат такива хора, с такава азбука и такива книги. След като ги оставил да си починат една зима (Ан-геларий умрял, за съжаление), той изпратил Климент в Охрид, а Наум оставил в Плиска и им възложил задачата да подготвят све¬щеници и да уредят производството на богослужебни книги. На¬меренията на цар Борис I са повече от ясни - за няколко години да разполага с няколко хиляди свещеници, обучени да четат и пишат на роден език, и няколкостотин хиляди богослужебни книги, за да може в един ден по заповед на царя и Народния събор във всички български църкви едновременно да се премине на богослужение от гръцки на български език. Климент и Наум изпълняват блес-тящо задачата. Само Климент подготвя между 886-893 г. над 3500 свещеници. Вероятно не по-малко подготвя и Наум. В многоброй¬ните манастири, строени с пари на българската държава край Ох¬рид и Плиска, вече завършилите училищата на Климент и Наум пък преписват до изнемога хилядите необходими за богослужението книги.

Но наистина ли е чисто историческа случайност чудодейната поява на Климент и Наум в България? Кои са те - гърци, славяни от Византия, великоморавци, както спорят учените? Наистина ли са неочакван подарък на съдбата за успешна реализация на амби-циите на Борис I и българската кауза?

Наистина се учудвам - защо никой от учените не се е запитал как така Климент и Наум имат различна съдба от останалите двес¬та арестувани и продадени в робство ученици на Кирил и Мето¬дий? Защо са освободени от затвора, докарани с охрана до българ¬ската граница (и то до областен град), и им е помогнато да се прех¬върлят отсреща? И как Борис I, ако вижда тези хора за първи път, ще им окаже такова огромно доверие, поверявайки поне на Кли¬мент, който е най-обикновен монах, властта в цяла област? Защо¬то, изпращайки го в Охрид, Борис сменя областния управител Ко-токий с друг (Домета), комуто обаче поръчва да се подчинява на Климент. И Климент, и Наум получават крупни суми, за да стро¬ят манастири скриптории, в които да се преписват книгите или да се подготвят свещеници. В Охрид и в околностите му това са „Св. Пантелеймон", „Св. Наум", „Св. Иван Бигорски", „Св. Бого¬родица Пречиста" в Кичево, „Св. Архангел" в Прилеп, „Св. Геор¬ги" в Ресен, в Битоля, а в Лудогорието и Добруджа - манастирите в Плиска (Голямата базилика), в Преслав, Равна, Хан Крум, Черног-лавци, Варна, Мурфатлар. Наивен добродушник ли е цар Борис, поверявайки толкова власт и пари на довчера непознати хора, и то небългари?

В житията и на Климент, и на Наум си пише какви са те, но кой да чете, особено ако не пасва на предварително съставената теза. А си пише, че са синове (и най-вероятно са братя) на благо¬родни родители от Мизия, т.е. на български аристократи. Сино¬вете на българските аристократи, както в много други среднове¬ковни държави с абсолютна монархическа власт, се обучават в дво¬реца на владетеля (затова владетелят в България ги нарича в ре¬дица документи „мои хранени хора") и при достигане на зрелост получават назначения във висшата военноадминистративна власт.

Едва ли можем да се съмняваме, че както всички юноши от българската военна аристокрация, и Климент, и Наум, и Ангела-рий са мечтаели да получат назначение на командири на конни полкове и да препускат във вихрени атаки срещу вражи войски, нахлули в територията на Отечеството. Но са получили назначение на... монаси. Самият син на цар Борис - Симеон Велики, също е обичал вихрени конни атаки. Личи си по недопустимото му от държавническа гледна точка лично участие в решителния щурм на бронирания конен корпус на българската армия в битката при Ахелой. Царят не може лично да участва в сражение, тъй като, освен че губи контрол над частите, участващи в сражението, мо¬же да бъде и убит, а при централизираната власт в България тако¬ва развитие на нещата може да доведе до разгром на цялата дър¬жава. Както става след смъртта на цар Иван Владислав, участвал лично в сражение край Драч в 1018 г. Симеон Велики също е мо¬гъл да загине - в боя при Ахелой конят му е бил убит. Куриозното е, че и той като младеж, обичащ сраженията, е назначен като Кли¬мент, Наум и Ангеларий за... монах и като такъв - изпратен в Магнаурската школа. Цар Борис I очевидно го е подготвял за архие¬пископ или за патриарх на Българската църква. Задачата на Кли¬мент, Наум и Ангеларий е била друга - да усвоят грамотност на славянски език и един ден да я пренесат в България заедно с пре¬водите на Кирил и Методий, а след това да организират въвежда¬нето й във всички енории и епархии на България. Такива са били времената - момчета, родени да командват бойни конни корпуси, е трябвало да се занимават с религиозни и свързани с тях просвет-но-образователни въпроси. Но държа да подчертая - това са отно¬во стратегически въпроси от висша държавна важност. На прак¬тика Климент, Наум и учителите им Кирил и Методий коват ед¬но страшно и непобедимо оръжие за българския народ с мощ и сила, по-голяма от всички конни корпуси на държавата, взети за¬едно. Защото българският меч се е пречупвал на няколко пъти в четиринадесетвековната ни история, но българското писмено сло¬во - никога. И във всеки момент, когато е изглеждало, че с Бълга¬рия или с българския народ е вече свършено, се е намирал някой българин да ревне от страниците на някоя книжка, че българинът трябва да се гордее, че е българин, тъй като българите имат исто¬рия, а оттам и права и бъдеще.

Самото приемане на Климент, Наум и Ангеларий в екипа на Кирил и Методий между другото е поредното доказателство, че двамата братя работят в тясно сътрудничество с цар Борис I. Те не може да не са знаели, че Климент, Наум и Ангеларий са българи, аристократи и „хранени хора" на цар Борис I.

При тези обстоятелства вече не е никаква загадка защо съдбата на Климент, Наум и Ангеларий е решително по-различна от съдбата на останалите ученици. След като вестта за арестуването на Кирило-Методиевите ученици е стигнала до Плиска, несъмне¬но с бързо послание на цар Борис немският крал е бил известен, че трима от тях са български поданици, близки на Борис аристокра¬ти, изпратени във Великоморавия лично от него, и че много ще се радва, ако бъдат освободени и максимално бързо изпратени в Бъл¬гария в най-близкия до границата български областен център. Ни¬що чудно въпросният център дори поименно да е бил посочен -Белград, а белградският управител да е получил инструкции да ги очаква и без много-много да се чуди, да ги препрати в Плиска по възможно най-бързия начин.

Убеден съм, че тонът на писмото на цар Борис I до немския крал е бил, макар и любезен, достатъчно твърд. По това време българското царство и немското кралство са в политически и вое¬нен съюз, но по-голямата и по-силна страна е България. В 829-831 г. тя си премерва силите с въпросното кралство (по времето на кан Омуртаг и крал Людовик Благочестиви) и войната приключва с пълен разгром на немските армии, като България завоюва Панония (днешна Унгария). Немският крал също е умеел да си пра¬ви сметки и очевидно не е проявил и капка колебание дали да раз¬вали тъй ценния си съюз с България заради трима монаси, които с нищо не му бъркали работата, а и Борис искал от него просто да ги екстрадира от страната си. Той така и направил, стараейки се с назначената охрана и косъм да не падне от главите на тримата българи.

И така, това, което научаваме и знаем от книги, статии, сту¬дии, филми и учебници за Кирил и Методий, Климент и Наум, е повече или по-малко митология. Авторът на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двама¬та солунски братя, а българският кан (след 864 г. - цар). Борис I решил да елиминира единствената фундаментална негативна пос¬ледица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия - проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, които създават бъл¬гарска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език. Постигнато е каноничното признание на българския език от законодателите по въпроса в то¬гавашния свят (Рим и Константинопол), подготвя се необходимият брой грамотни хора и книги, както и средища за възпроизвод¬ството им. Тази титанична работа, траеща около 40 години, както и средища за възпроизвод­ството им. Тази титанична работа, траеща около 40 години, става с политическата и солидната финансова подкрепа на българската държава, непрекъсвана нито за момент, и лично на нейния ръко­водител - цар Борис I. Разбира се, огромна е и заслугата на братята Кирил и Методий, спечелили главните сражения в тази дълга вой­на, и то в изключително дискомфортните условия на враждебно чуждоземно обкръжение, на Климент и на Наум, извършили ра­бота, която и тогава, а и днес се извършва от огромни колективи. Много преди историците българският народ (още през Сред­новековието), изглежда, е разбрал, че делото на славянската пис­меност е дело на един екип, и е отдал почитта си към него в култа към „Св. Седмочисленици български". Култ, в който влизат всички герои на нашия разказ.