МИТОВЕТЕ ОКОЛО ХРИСГИЯНИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В 864 г

Анализът на изворните сведения, и по-точно буквалното им преразказване, доведе старите български учени до няколко фундамен­тални и за съжаление неверни твърдения. Според тях до 864 г. бъл­гарският народ в преобладаващата си част е изповядвал вяра в езически богове - Тангра, Перун, Лада, Волос. Християните, докол­кото ги е имало, били преследвани, подлагани на гонения, а някои и убивани - привеждат се примери в изворите от времето на кан Омуртаг (814-831) и кан Маламир (831-837). В 864 г., за да избегне една грозяща го с поражение война с

 Византия, кан Борис се съгла­сил да обяви християнството за държавна (т.е. единствено позволе­на) религия в България и се покръстил с целия си двор, приемайки името Михаил от кръстника си - едноименния византийски импе­ратор. В рамките на няколко месеца византийски свещеници, охра­нявани от военни отряди, покръстили насила целия български на¬род. Но ръководен от прабългарската аристокрация, българският народ въстанал. Обаче неизвестно как само с кръст в ръка цар Бо¬рис I укротил бунтовниците и ги пуснал да си ходят по къщите. Но само простият народ заслужил тази милост, прабългарските арис¬тократи били избити заедно с родовете им. Така България се лиши¬ла от държавно-творческия и държавно-отговорен елемент, от първостроителите на българската държава. Старата българска арис¬токрация, изклана до девето коляно, била заменена със служебна аристокрация от славянски произход, на която липсвали организа¬ционните качества и онова високо чувство за отговорност пред на¬род и държава, която имала прабългарската родова аристокрация. Оттук нататък България тръгнала на погибел и последиците от то¬зи акт се чувствали до ден днешен. И още една фатална глупост направил Борис I - приел християнството от православния Конс-тантинопол, а не от католическия Рим, та в XIV век нямало кой да ни помогне при инвазията на османските турци, та сме паднали под турска власт и сме седели пет века под робство.

Действително повечето от тези неща ги пише в изворите. Но трябва да признаем, че повечето от тях са житийни разкази, а никъде другаде в наративната средновековна литература истината не се деформира така безмилостно, както в разказите за светците и мъчениците за вярата. Действителността, както личи от други документи около християнизацията на българите, е доста по-раз¬лична.

Първо, не е вярно, че преобладаващата част от българския народ към 864 г. е изповядал вяра в езически богове. Християнин е бил, както писах по-горе, основателят на държавата кан Кубрат, редица негови приближени и семействата им. Мисионерската дей-ност на византийските свещеници, обслужващи този аристокра¬тичен кръг български християни, вероятно е накарал и други бъл¬гари да приемат Христовата вяра и броят им е бил, изглежда, дос¬татъчно значителен да се открие Оногондурска архиепископия ка¬то поделение на Константинополската патриаршия в VII век.

След превземането на Мизия броят на християните в българ¬ската държава се е увеличил за сметка на завареното и останало да живее тук византийско население - славяни, готи, гърци в крайб¬режните градове. Християнин е бил и внукът на Кубрат - кан Тервел, иначе той не би могъл да получи от император Юстиниан II титлата кесар, която се дава само на владетел християнин. А и на печатите си Тервел е изобразен с християнски инсигнии на власт¬та. Проф. Георги Атанасов предположи неотдавна, че всички канове от династията Дуло (632-759 г.) са били християни, но не са предприели усилия да покръстят целия български народ, а са ос¬тавили въпросите за вярата всеки поданик на държавата да реша¬ва сам за себе си, както намери за добре.

В България между 632-864 г., изглежда, е имало пълна толе¬рантност към всички религии. Борис I съобщава, че в страната му проповядват мисионери християни от Запад и Изток, привърже¬ници на различни ереси, мюсюлмански духовници, и пита какво да прави с тях, след като се е покръстил. Папата, естествено, му наредил да ги изгони.

Толерантността към религиите, включително и християнска¬та, личи от факта, че византийските хронисти не съобщават за го¬нения на християни в България дори след 759 г., въпреки че до края на века страната ни води кървави войни с Византия - държа¬вата на християнството. Куриозно е, но за гонения и преследване на християни византийските хронисти не съобщават и за времето на управлението на кан Крум, причинил толкова злини на ромейската империя и отнел й плодородна Тракия. Нещо повече, те да¬ват индиректни данни именно за изключителната толерантност на българската държава по времето на кан Крум към християни¬те. Някой си Константин Пацик, християнин и грък, бил негов зет. Християнинът Евматий бил началник на парка от обсадни маши¬ни. А за заместник областни управители и стратези (командири на местната войска) на завладяната и разделена на три области Тракия в 812-813 г. били назначени местните християни Григорий, Леон, Вардан. Християни-пленници кан Крум настанява и в сели¬ща по южния бряг на Дунав.

През целия VIII век епископиите в Мизия изчезват от списъ¬ците на Константинополската патриаршия. Но една - тази на Дръстър (Силистра) - остава. Очевидно според клауза на мирния дого¬вор между България и Византия от 681 г. запазването й е с цел да се обгрижват християните в България. Заради заслугите си за под-държането на християнската вяра Дръстърската архиепископия е удостоена след 870 г. да стане седалище на Българската църква от 870 до 927 г. с архиепископско, а след 927 г. с патриаршеско дос¬тойнство.

След 812 г. броят на християните в България рязко се уве¬личава, тъй като новоприсъединените области Тракия и Маке¬дония са населени почти изцяло с християнизирани славяни и българи. А и във Влашко са прехвърлени 30 000 пленници от Одринска Тракия, останали след мирния договор в 814 г. там като гранични поселници. Те също са християни и свещениците им едва ли са пропуснали да водят мисионерска дейност и да християнизират местното славянско и българско (прабългарс¬ко) население.

Какво е населението на България по вероизповедание към 815 г. - т.е. към началото на управлението на кан Омуртаг? В две от най-големите й територии (Тракия и Македония) населението й е християнско. Значителна част от населението на Влашко и Мизия също е християнско - това са стари български християни, отвлечено и заселено тук християнско население от Одринско и новопокръс¬тени, чийто брой навярно е растял лавинообразно с всеки изми¬нал ден. Мисионерският дух в тази епоха е бил норма на задълже¬ние за всеки християнин (а не само на свещениците). Ние вижда¬ме от сведения на източници, че християни-миряни не се боят да проповядват християнството дори в дворовете на владетеля. Кан Омуртаг е бил обработван от личния си прислужник - някой си Кинам, да става християнин с мотива, че християнският бог е най-силен. Кан Омуртаг справедливо и точно му отговарял, че ако бе¬ше така, българите нямаше вече 150 години да печелят всички бит¬ки с ромеите християни. Кинам не успял да направи Омуртаг хрис-тиянин, но синът му Енравота станал, както и сестрата на Борис I Ана и брат му Докс - някой подобен на Кинам юнак ги открехнал за правата вяра.

Изчисления никой не е правил, защото данните в изворите не са достатъчни, но като имаме предвид териториите на облас¬тите, населени с християни, едва ли ще сбъркам, ако напиша, че към началото на управлението на Борис I (852 г.) две трети от на¬селението на България вече е изповядало християнската вяра.

Едва ли, възразява митът - при управлението на Омуртаг и Маламир (814-837 г.) има антихристиянски гонения.

Какви данни от източниците се използват за формирането на този мит? Първата се съдържа в два синаксарни разказа (разкази за мъченици). В тях се казва, че още в първите години на управле¬нието си Омуртаг избил около 350 първенци на християните в она¬зи част на Одринско, която останала в България. А пък Маламир убил брат си Енравота, понеже бил християнин.

Добре, но вараци християнската си вяра ли са убити христи¬янските първенци в Одринско - епископи, свещеници, военни? Ако имаше държавна политика срещу християнството, защо не са из¬бити християнските първенци в Черноморската област, Средец-ката, Македония, Влашко. Други източници ни ги сочат живи и здрави чак до времето на кан Пресиан да си гледат работата и да си изповядват спокойно християнската вяра и дори да се карат помежду си за свети мощи, които си крадат взаимно от катедрал-ните църкви. В Струмица областният управител - езичник, едва предотвратил сражение между населението на два подопечни му християнски града, като разделил въоръжените до зъби градски опълчения с конна войска, за да не се избият. А след това им раз¬делил костите на оспорваните светци поравно, за да не се карат.

Антихристиянски гонения означават да се смени поголовно вя¬рата на християните с някаква друга или те да се прогонят тотално в чужбина, а християнските храмове да се разрушат. Нищо такова няма по времето на Омуртаг и Маламир. Десетки християнски цър¬кви, построени в VI-VII век, т.е. преди днешна Южна България и Македония да станат част от държавната ни територия, и до днес си стоят цели-целенички. Това са и половината църкви в Несебър, и църквите при Перущица, Белово, Пирдоп, и „Св. Георги" и „Св. Со¬фия" в днешната ни столица, и „Св. София" в Охрид, и десетки дру¬ги. Изводът е, че никакви антихристиянски гонения не е имало ни¬то при Омуртаг, нито при Маламир. Та ако беше така, щеше ли личен прислужник на Омуртаг да бъде християнинът Кинам, който да води мирни дискусии с владетеля чий бог е по-силен? Та нали све¬щено задължение на всеки християнин е да убие един мъчител и гонител на християните. Кой друг, ако не Кинам би могъл да отро¬ви или пререже гърлото на българския владетел?

Ясно е, че 350-те убити от Омуртаг първенци в Одринско са екзекутирани не за християнската си вяра, а за нещо друго. И като се има предвид, че регионът им е граничен и най-близо до столицата на Византия и крупния военноадминистративен център Адрианопол, ясно е, че те са създали организация, коя¬то е възнамерявала да откъсне региона и да го присъедини към Византия, влизайки навярно (поради лесния контакт) в предва¬рително споразумение с византийската власт. Разкрити, те са били осъдени и екзекутирани за държавна измяна (всички са или на българска държавна служба, или висши клирици), а не заради християнската си вяра.

Що се отнася до случая с екзекуцията на Енравота, той също не може да се смята за част от някакви гонения срещу християни¬те в България. От български надписи от времето на Маламир ста¬ва ясно, че той е взел престола малолетен и е починал, без да дос¬тигне зряла възраст. Вместо него като регент-настойник е управ¬лявал кавхан Исбул. Очевидно след смъртта на Омуртаг (831 г.) в средите на българския политически елит се е разгоряла борба за власт. Кавхан Исбул навярно е стоял зад законния престолонас¬ледник Маламир, но друга групировка боили са настоявали, че в този напрегнат за държавата момент страната трябва да се ръко¬води от възрастен син на Омуртаг. България наистина току-що е спечелила война с франкската империя, но е било ясно, че франките ще търсят реванш, при който биха могли да се съюзят с Ви¬зантия. Групировката около Енравота е загубила битката, а водачът й, както често става в тези времена, и главата си. Християнската му вяра едва ли има нещо общо с причините за екзекуцията му. По-късни християнски писатели са представили държавните из¬менници от Одринско и злополучния кандидат за българския трон като мъченици за християнската вяра, скривайки истинските причини за смъртта им.

Стигнахме вече до постановката в мита, „изясняваща" моти¬ва на кан Борис I да приеме християнството. Тръгнал, значи, бъл¬гарският кан на война с Византия, видял от връх на Емонската планина византийската войска в днешното Поморийско-Несебърско поле, разбрал, че ще загуби битката и войната поради числе¬ното превъзходство на византийците, и без да влиза в битка, се... предал. Тоест приел да бъде покръстен с целия си народ, а възрад-ваните византийци светкавично му подарили областта Загоре. Това е територията с граници морският бряг от Емона до Ахтопол, на запад течението на Тунджа до слива й с Марица. Това е изключител¬но ценна в стопанско отношение територия, тъй като включва пло¬дородните черноземни равнини край Бургас, Ямбол и Сливен, го¬ристите Странджа и Сакар и петте богати пристанища на Черно море (Несебър, Поморие, Дебелт, Созопол и Ахтопол). Те са впрочем и последните пристанища на Византия на западния бряг на Черно море (от Ахтопол до Константинопол няма други прис¬танища) и в доставките на храни за милионния Константинопол Византия става изцяло зависима от България. Освен това, преда¬вайки на България Странджа, византийският император ликви¬дира и последната естествена преграда между страната ни и столицата на империята. От южните поли на Странджа българските конни корпуси, препускайки вече само по равнините на Източна (днешна Турска) Тракия, могат да стигнат столицата Константи¬нопол само за 48 часа.

По-върховни глупости не са написани и филмирани (спомне¬те си филма „Княз Борис") в нито един мит за българската исто¬рия. За всеки учен, който познава нравите, обичаите, практиката на епохата в областта на международните отношения и вътреш¬ния политически живот в средновековните държави, този мит е натрупване на нелепост след нелепост.

Първо, българската армия е по-силна от византийската дори когато е по-малобройна, по простата причина, че е армия от кон¬ни бойци, тежко и леко въоръжени, а византийската армия е пе¬хотна. Точно в полетата при Несебър и Поморие българите печелят няколко грандиозни победи в предходния век. Впрочем, ще ги печелят и след 864 г. (Ахелой в 917 г. например). Кодексът на чест¬та изключва българските велики, средни и нисши боили да се пре¬дават или да се съгласят на унизителен мир, без да са изстреляли и една стрела и да са сблъскали меч в меч. Тази армия 150 години вече не е губила сражение, командирите й имат грандиозно са¬мочувствие. Във Византия в тази епоха съществува понятието „българска гордост", което се използва като характеристика на са¬моуверен и надменен човек. Без съмнение, ако Борис бе предло¬жил това, което разказва митът, боилите щяха да му откъснат гла¬вата още там, на върха на Емонската планина, да изберат нов кан и да мислят как да разгромят византийската армия. Правили са го в VIII век няколко пъти, и то за по-малки провинения на кана. Телец е сменен и бит само защото след победно сражение по тези места в 763 г. не е преследвал отстъпващата византийска армия. Ако българската армия наистина е била по-малобройна, то Съве¬тът на великите боили щеше да реши да не приема сражение в равнината, а да устрои засада в старопланинските проходи - Дюлински или Емонски в случая. Византийската армия изпитва див ужас от проходите - там е бита няколко пъти и силната армия на Константин Копроним, и други императори. А на един (Никифор Геник) след такова влизане в проход на Стара планина през юли 811 г. главата става златообкована чаша.

Още по-нелепи са действията на византийския император Ми¬хаил. Той печели войната, без да изстреля една стрела срещу едно голо обещание на Борис I да стане християнин, и му отстъпва една изключително ценна в стопанско и военностратегическо отноше¬ние област. Ами ако обещанието на Борис I си е най-обикновена военна хитрост? Пет минути след предложението на императора на военния съвет да предаде Загоре на българите той ще бъде зак¬лан, а един от пълководците му - вдигнат на щит и провъзгласен за император. Това също е ставало многократно във Византия.

И тъй като изворите сочат, че областта Загоре след 864 г. на¬истина е в границите на България, истинският ход на войната е бил съвсем друг. Ясно е, че и този път българската армия е опукала византийската в полето край Несебър и Поморие. Ясно е, че след това е завладяла Загоре в описаните по-горе граници. Да при¬тежават тази територия, българите са смятали, че имат право въз основа на даряването й, което прави император Юстиниан II в 705 г. на кан Тервел. Но за да не горчи чак толкова много хапчето и да спаси донякъде престижа на Византия, кан Борис I е предложил да приеме християнството - едно решение, което сам е взел отдав¬на по съвсем други мотиви.

Трябва да подчертая, че е търсена известна символика. Както споменах по-напред, кан Тервел е бил християнин и удостоен освен с областта Загоре, и с титлата кесар. Несъмнено Борис I е намеквал, че желае историята да се повтори, т.е. освен да му признаят владе¬нието на Загоре, и да получи резервираното само за християнски владетели достойнството на цар (кесар). Мимоходом искам да от¬бележа, че и други български царе, желаещи да притежават тази област, се мъчат да смекчат горчивината от загубата й за Византия. Цар Константин Тих предлага отдаването й на България в 1270 г. да се смята като зестра на византийската принцеса, за която се жени. Същото прави и цар Светослав Тертер в 1304 г., и то след като е разгромил византийската армия и превзел областта. Той пък иска да се оформи владението й от България като зестра за желания от него брак с византийската принцеса Теодора. Така и става.

Мотивите на кан Борис I да приеме християнството и да го обяви за единствено позволена религия в България са много по-сериозни и предизвикани от висши държавни и национални ин¬тереси. В 852 г. България е една от трите европейски суперсили с граници от Будапеща до Одрин, от Днепър до Драч на брега на Адриатическо море и от Карпатите до Бяло море. Но в междуна¬родните отношения е третирана като езическа държава, тъй като владетелят й е езичник, а и немалка част от населението. Остана¬лите две суперсили - франкската (Свещената Римска) империя и Византия, са християнски държави и не смятат България за рав¬ноправен партньор. Превръщането й в християнска държава я превръща в равноправен субект в отношенията с останалите во¬дещи политически сили в Европа. Това е като днес да станеш член на Европейския съюз.

Причините от вътрешен характер за обявяването на христи¬янството за държавна религия също са достатъчно сериозни. Много въпроси, свързани с правото, са решавани в зависимост от нор¬мите на религията на отделния човек или група население. Спо¬ред нормите на една религия едни поданици на България са има¬ли право на една, други на няколко жени. Пълен хаос е настъпвал в такива случаи при дележа на наследството при смърт на роди¬телите. С приемането на християнството от целия народ цар Бо¬рис I очевидно е искал да въведе единно законодателство, произ¬тичащо от нормите на християнската религия и римското право, което да бъде валидно за цялото население на държавата. Закони¬те всъщност са били отдавна готови и събрани в т.нар. Юстинианов кодекс.

За да предприеме такава решителна и съдбоносна за Бълга¬рия стъпка, която засяга интересите, а и емоциите на голяма част от населението, кан Борис I като всеки опитен държавник не мо¬же да не е положил сериозни усилия да спечели на своя страна и ръководния елит на страната. При тогавашното устройство на дър¬жавния апарат това означава безусловната подкрепа на Съвета на 12-те велики боили, в който влизат представители на най-знатни¬те български (прабългарски) родове, и комитите - управители на десетте области. Подкрепата на начинанието на Борис I поне от тези висши представители на българската аристокрация е абсо¬лютно задължителна, тъй като освен административна власт тези висши държавни служители са и висши офицери в армията и ко¬мандват крупни военни части. Към 864 г. Борис I очевидно е имал пълната им подкрепа, за да обяви на целия свят, че приема хрис¬тиянството и иска покръстители и от Константинопол, и от папството в Рим, и от Немското кралство за тази част от населението на държавата си, които още не са били християни.

Затова нелепа и невъзможна е и онази постановка в мита, че след бунта, последвал християнизацията, цар (вече) Борис I, големият държавноотговорен строител на държавата, изклал прабългарската аристокрация заменяйки я с тъпи, ограничени, некадърни и безотговорни славянски първенци. Нека разгледа¬ме сведенията за бунта. В българската и византийската средно¬вековна книжнина няма сведения за този бунт. Очевидно той е бил сметнат за нещо маловажно. Но сведение за него има в за-падноевропейски разкази. Те са от цикъл разкази, подчертава¬щи силата на кръста. Е, и там е казано, че веднъж 52-ма про¬винциални боляри се вдигнали на бунт срещу Борис заради то-ку-що издаден „лош закон", нарушаващ правата им. Но Борис излязъл срещу войската им, стигнала до Плиска, само с чест¬ния кръст и като го вдигнал, всички паднали на колене и се пре¬дали. Борис пуснал простия народ да си ходи, а водачите избил със семействата им.

От разказа става ясно, че тези боляри били от провинцията, а столичните (т.е. цветът на прабългарската аристокрация) боляри останали верни на Борис I. И съм сигурен, че конните им корпуси, строени зад Борис I, са имали далеч по-разубеждаваща бунтовниците сила, отколкото кръстът в ръцете на Борис I. В провинцията живеят, разбира се, и прабългари, но основно там живеят славяни, авари, и техни представители обикновено управляват по-малките административни единици. Точно те са избитите и Борис I най-вероятно е избил аристократичния елит на славяни и авари. Прабългарският елит си е жив и здрав и си управлява държавата и областите и по времето на царете Бо¬рис, Симеон Велики, Петър и Самуил. Всички имена на висши служители на властта в епохата на тези царе, ако не са християнски, са прабългарски - Сондоке, Мостич, Марманс, Алобагатур, Войтех, Кракра, Елемаг и т.н.

Най-куриозното е, че създателите на мита не са забеляза¬ли, че никъде в средновековния разказ не е казано, че бунтът е срещу акта на християнизацията. Написано е „срещу лош за¬кон", издаден от цар Борис I. Този закон би могъл да бъде закон за ново териториално деление на страната, окрупняващ адми¬нистративните единици и оставящ 52-мата боляри без работа. Или да си сменят местоположението на службата.

Що се отнася до обвиненията към Борис I, че приел хрис¬тиянството от Константинопол, а не от Рим, и така осъдил Бъл¬гария да не получи помощ от католическа Европа при турската инвазия, са повече от смешни и издават единствено невежест¬вото на авторите им. В 864 г. християнската църква още не се е разделила на католическа и православна. Това ще стане чак в 1054 г. Второ - мит е също липсата на помощ от страна на като¬лическа Европа за православния християнски Изток. Помага Ев¬ропа, колкото сили има, помага. И не толкова защото много ис¬ка да помага, а защото и тя е сериозно застрашена. Венеция во¬ди перманентна морска война с турците, Малтийският орден -също. В 1396 г. 60 000 рицари загиват край Никопол, в 1444 г. - не по-малко край Варна. Отчаяно се сражават и австрийците, ун¬гарците, поляците. Друг е въпросът, че силите на католическа Европа в тази епоха не са големи. До вноса на културите с голя¬ма биологична маса от откритата в 1492 г. Америка (картофи, царевица, боб) католическа Европа е слабо населена земя, с ряд¬ко, физически слабо и технологично изостанало население, живеещо в епидемичен глад. Казано с две думи, Европа няма фи¬зическа и военнотехнологична възможност да ни помогне ефек¬тивно да се справим с турците.

Обявяването на християнството за официална религия в Бъл¬гария е решение на управленския екип на цар Борис с предвари¬телно набелязани стратегически цели в международен и вътре¬шен план, които са постигнати. България застава във водещия ешелон държави, а на българската държавност са поставени здра¬ви, точни и неразрушими опори. Гениалните прозрения на Бо¬рис I и сътрудниците му, осъществени с желязна политическа ре¬шителност, достойна за подражание и в други времена (включително и днес), не бива да се замъгляват с неверни мито¬логични представи, обясняващи действията на българските по¬литици в тази епоха със случайни фактори и измислени, но уни¬жаващи ги действия и събития.