12 мита в българската история

                                          12 мита в българската история


                                                                Божидар Димитров


УВОД:


В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове - в това е убеден почти всеки съвременен бълга¬рин. Има, вярно е, но утешението е, че митове има в историята на всяка нация и държава. Има държави и нации (като македонската например), чиято история е изградена изцяло от митове.

Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в пред¬ставите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от ака¬демичните трудове на професионалните историци (тях ги четат 1000-1500 професионални историци), а от учебниците по история в начал¬ния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в ме¬диите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното. Определено смятам, че фил¬мът „Хан Аспарух", гледан още при появата му от 16 милиона зрите¬ли (т. е. по 2 пъти от всеки българин) и излъчван и до ден днешен пери¬одично по всички ефирни и кабелни телевизии, създаде изключител¬но трайна (но невярна) представа за бита, цивилизационното равни¬ще и процеса на създаването на българската държава.


Но белетристите и сценаристите, както и всички други популяризатори на историята, все пак базират произведенията си на акаде¬мичната история, запазвайки поне основата на научното познание за общества, държави, събития и личности, украсявайки ги с „худо¬жествени" измислици, за да постигнат драматизъм или пълнота на образа. Е, понякога измислиците са твърде много. В резултат на по¬добни измислици половината съвременни българи са убедени, че съп¬ругата на Аспарух се е казвала Ахинора, а голямата му неосъществе¬на любов - Пагане. Всъщност историята не ни е донесла името на нито една българка чак до средата на IX век и първите, които знаем (дъщерята на цар Борис I и болярина Сондоке), са с християнски име¬на. И с тъга трябва да признаем, че не знаем как са се наричали пра-българките. Е, има предположения, недостатъчно сигурно доказани, че имената Калина и Олга са от прабългарски произход.

Следователно, за митовете в познанията на съвременното об¬щество, свързани с българската средновековна история, са виновни все пак професионалните историци. Какви са причините за ражда¬нето и устойчивостта на неистината в историята?

Историята на една нация и държава се установява въз основа на информацията за миналото, идваща от документи, създадени по вре¬ме или след определени исторически събития. Документ е събира¬телно понятие и включва т.нар. наративни (разказвателни) източни¬ци - средновековни истории, хроники, романи, повести, жития, сло¬ва и т.н., административни книжа, грамоти, укази, данъчни описи, археологически, епиграфски и нумизматични паметници. С други думи, всеки артефакт, идващ от средновековното минало. Най-цен¬ни, разбира се, са историите, хрониките, административните доку¬менти и епиграфските паметници. Понякога те са толкова подробни за историята в определен период, за ярко събитие или личност, че на пръв поглед съвременният историк само трябва да ги преразкаже, след като ги разчете и прочете. И за съжаление в миналото това е ставало, като в резултат са се появили немалко митове.

Още в средата на XIX век обаче (а някои историци и по-рано) занимаващите се професионално с история са разбрали, че древните истории, хроники, разкази и повести са писани от хора, имащи опре¬деленост - етническа, политическа, верска. И съответни симпатии или зависимост от някоя или от всички свои определености. Зависи¬ми са били писателите (казано най-общо) от господаря, на когото са служели. Имали са и различно интелектуално ниво и ниво на инфор¬мираност, т.е. едни много ясно са разбирали какво става, други - не.


Последствията от всичко това е, че практически нито един на¬ративен източник не отразява абсолютната истина за едно реално историческо събитие. Истината е винаги повече или по-малко де¬формирана, в зависимост от определеността, информираността и ин¬телектуалните качества на автора. Докъде може да се стигне в де¬формациите, класически пример е историкът Прокопий, живял през VI век, който бил на служба в Двора на византийския император Юс¬тиниан Велики. Той е написал блестящи съчинения, описващи с въз¬хищение управлението на Юстиниан и съпругата му Теодора. Про¬копий описва нашироко славните бойни подвизи на императора, от-воювал Северна Африка и Италия, разумната му вътрешна иконо¬мическа политика, благочестието на императрица Теодора. На едно от съчиненията му („За строежите") дължим имената на всички кре¬пости в българските земи, възстановени или изградени именно от Юстиниан Велики. Същият този Прокопий обаче написва и „Тайна история", в която Юстиниан е описан като глупав и некомпетентен самохвалко, разпилял ресурсите на империята в безнадеждни и осъ¬дени на краен неуспех военни начинания и още по-глупави строежи на крепости на Балканите, неуспели да опазят населението му от вар¬варските нашествия. А благочестивата Теодора е описана като свръх-развратница, която често казвала след буйна оргия, че е много жал¬ко, че женското тяло има само три отвора.

Къде е истината? Истини и неистини има и в сагите за Юстиниан Велики, и в „Тайната история". Как историците откриват кое е истина (или поне по-близо до истината) и кое - неистина?

Това става с метода на т.нар. текст - критически анализ, основ¬но оръжие на модерната историческа наука. Информацията за исто¬рическо събитие, процес и личностите, участващи в тях, при един древен автор се сравняват с информацията за същите събития, личности и процеси, съдържащи се в информацията на други древ¬ни автори. Привличат се и данни, които доставят монетите, печати¬те, фреските, епиграфските паметници (каменните надписи) и т. н. Отчитат се и вече споменатите дадености, ако е възможно - и лична¬та съдба на древния историк, а дори и дали няма грешки в по-късни¬те ръкописни преписи на историята или хрониката му. И се устано¬вява дали Прокопий пише „Тайната история" от будно обществено чувство, или защото Юстиниан не му е плащал толкова, колкото Про¬копий е смятал, че заслужава, та му е приписал всичко лошо, което развинтената му фантазия може да измисли.

И ако древните византийски автори понякога са безмилостни по лични политически и верски причини към своите сънародници -императори, аристократи, патриарси, митрополити, какво да кажем за отношението им към българите и техния политически и църко¬вен елит. А за съжаление 90% от информацията за средновековната българска история идва от византийски историци и хронисти.

В този съществен факт се състои първата особеност и голяма трудност пред изследвачите на българската средновековна исто¬рия. А и първата сериозна предпоставка за създаването на мито¬ве. Българските средновековни истории и хроники са унищожени при завоюването на страната от османските турци, които ликви¬дират безжалостно българската аристокрация и църковен елит. Изгорени са още в края на XIV век всички царски, болярски, пат¬риаршески, митрополитски, манастирски библиотеки и архиви. За мащабите на унищожението свидетелство е фактът, че до на¬ши дни са оцелели само 7 български царски средновековни гра¬моти, а в Унгария - над 250 000 документи, излезли от кралската канцелария. Българските средновековни библиотеки и архиви са унищожавани не само от турците, но и от гръцкото духовенствo, управлявало българските епархии от 1396 до 1870 г., а в някои об¬ласти и след тази дата. Описани от чужди учени в началото или дори в средата на XIX век, крупни български ръкописни сбирки в много манастири и църкви, останали под юрисдикцията на Все¬ленската патриаршия в края на XIX и началото на XX век, вече липсват - те са безмилостно изгорени. На науката са известни са¬мо няколко кратки български средновековни ръкописа с исто¬рическо съдържание. Същата е съдбата и на хилядите надписи вър¬ху камък, останали от средновековните ни предци дори до среда¬та на XVII век. Петър Богдан пише в 1640 г., че в старите ни столи¬ци Плиска и Преслав работят над 100 турски варници, които ста¬пят хиляди мраморни паметници, написани на кирилица. Турци¬те са знаели, че от мрамор се получава най-качествената вар. Днес са оцелели и са станали известни на науката не повече от 300 сред¬новековни надписи.

При положение, че от родни източници днес е получена не повече от 4-5% от наличната информация за историята ни през Средните векове (и още толкова от европейски, арабски и армен¬ски) източници, явно е, че реконструкцията на българската исто¬рия зависи почти изцяло от съобщеното ни от византийските ав¬тори. Техните документи са оцелели, изнесени на Запад и публи¬кувани в печатни издания от хуманистите още в ХVI-ХVII век, а и се пазят в многобройни оцелели хранилища на турска територия - в библиотеката и в архива на Вселенската патриаршия в Истан¬бул, в гръцките манастири в Атон, в библиотеки и архиви по гръц¬ките острови, останали под венецианска власт до ХVII-ХVIII век. Византийските автори пишат много за България и българите.

Но основна характерна черта на писаното от тях за държа¬вата ни и за българите въобще е изключителната им необективност. Това е нормално - средновековната българска Държава е основен съперник на Византия в битката за хегемония в Югоиз¬точна Европа. Нещо повече, България и българите имат опреде¬лени успехи в това направление през VII-Х и ХII-ХIV век, когато България става политическата суперсила в тази част на Стария континент. Почти всички гърци по произход, византийските ис¬торици и хронисти едва ли са могли да се примирят с факта, че българите унищожават, асимилират и изтласкват гръцкия етнос от три обширни провинции - Мизия, Тракия и Македония. Ето защо в писанията им трудно ще открием нещо стопроцентово вярно за българите - като се започне от описанието на бита ни и се стигне до истинската политическа мотивация на българските средновековни политици при определени техни действия спря¬мо Византия.

Но както се казва, с такъв материал разполагаме, с такъв рабо¬тим. Друг няма и вече едва ли ще се открие в световните библиотеки и архиви. Един мит в това отношение е широко разпространеното мнение в съвременното ни общество, че Ватиканът и Москва крият много книги и документи за нашата история. Ватиканските библио¬теки и архиви са отдавна широко отворени за учени и всичко, което имат за средновековното ни минало, е отдавна открито и публику¬вано. Не е много, защото и ватиканските хранилища са понесли жес¬токи унищожения. Веднъж в 1576 г. при т.нар. „сакко ди Рома" (ог¬рабване на Рим), причинено от завладелите града германски войски, които се отоплявали три месеца с ръкописни и старопечатни книги, както и с папки с документи, и втори път - от Наполеоновите войски. Що се отнася до Русия, документи за българската история и да е има¬ло, са били в Киев (там възниква руската държава), но той е унищо¬жен безмилостно от татарите в началото на ХШ век. Московското княжество е в глухата покрайнина на Европа, без връзки с България до XIV век, и излиза мощно на историческата сцена, след като Бълга¬рия пада под ударите на турците. А и Москва е горяла няколко пъти - и в смутното време (ХVII век), и при Наполеоновия поход в 1812 г., а заедно с нея - архивите и библиотеките.

Историографският анализ и синтез на основните източници за нашата средновековна история, следователно, трябва да бъде много внимателен, а работата на историка да е като на свръхквалифициран следовател. Първите историци, занимаващи се с българска среднове¬ковна история от ХУП век (свои и чужди), са се задоволявали обаче да преразказват византийските истории и хроники. Това са правели и Цезар Бароний, и Мавро Орбини, и Петър Богдан, и Отец Паисий. Тогава се раждат и първите митове в представите на българското общество, някои от които не са изкоренени и до днес.

Митове се раждат по тази причина и в историографиите и на други страни. Но те постепенно се оправят - в западноевропейските университети (Италия, франция, Германските държави, Австрия) през ХVIII-ХIХ век се раждат постепенно историографски школи (а и научни институти), където постепенно се оформят принципите на вече споменатия текст-критичен анализ, и лека-полека деформаци¬ите се отстраняват. За съжаление по това време България все още е под турска власт и нямаме на своя територия нито университети, нито институти, нито хора с квалификация да се занимават с исто¬рия. Вярно, двама българи със сериозна научна подготовка (Спиридон Палаузов и Марин Дринов) работят в руски научни институ¬ции, но усилията им са епизодични и върху отделни въпроси от бъл¬гарската история.

И в Третата българска държава нещата не тръгват добре. Пър¬вият цялостен корпус по българска средновековна история е на проф. Васил Златарски, като първият том излиза в 1917 г., а последният - в края на 30-те години на XX век. Проф. В. Златарски извършва истин¬ски научен подвиг, като за 2-3 десетилетия издирва, превежда, анализира и синтезира цялата изворна информация за средновековно¬то минало на България. Такъв обем работа в други страни се извър¬шва или се е извършил от няколко институции с десетки сътрудни¬ци. За своите цялостни корпуси за историята на Румъния букурещ¬ките колеги на Златарски (Йорга и Братиану) са разполагали с екипи от по 40-50 висококвалифицирани сътрудници.

Но при такъв обем работа грешките при разчитане на древния текст, в анализа му, а след това и в историографския синтез, са неиз¬бежни. А грешките раждат мита. За това, каква важна стойност мо¬же да има дори смисълът на едно подчинено изречение, ще спомена следния случай, франкски хронист пише в 827 г.: „При императора (франкския - б.а.) дойдоха пратеници на абодритите, прецедентите и тимочаните, които наскоро се бяха откъснали от съюза с българите." Нашият историк решава, че изразът „откъснати от съюза с българи¬те" засяга три славянски племена, и прави фундаменталния извод, че в епохата на кан Омуртаг (814-831) славянските княжества масово се откъсвали от българската държава поради антиславянската поли¬тика на кан Омуртаг. Този възглед за лоши отношения между славя¬ни и българи господства в науката и едва през 70-те години на XX век един млад тогава учен забелязва очевидното - абодритите и преце¬дентите живеят по река Одер в днешна Германия и естествено нико¬га не са влизали в българската държава. Цитираното подчинено из¬речение се отнася само за племето тимочани и не може да свидетел¬ства за масов процес и за антиславянска политика на Плиска по вре¬мето на Омуртаг. Като гранично племе тимочаните, по-точно тех¬ният княз може да е бил подкупен от франкския император, може просто да се е чувствал недооценен от Плиска. Други източници, на които пък Златарски не е обърнал внимание, свидетелстват за точно обратното. Византийски автор например пише, че много славянски, а и всякакви други племена се присъединявали с охота към България, тъй като им харесвали редът и строгото спазване на законите в държавата ни, както и ниските данъци, плащани отгоре на всичко не с пари, а в натура. Да не повярва човек, че сме имали и такива времена, но сигурно това сведение е вярно, тъй като е писано от ви¬зантиец, който мрази и нас, и държавата ни, но в момент на открове¬ние съобщава за едно наше достойнство.

Читателят навярно ще се запита: „Добре, след като са допус¬нати грешки в първия научен корпус по средновековна българска история и тези грешки са родили митове в обществените предс¬тави за миналото ни, защо те не са оправени от следващите поко¬ления историци?"

Отговорът тук е: по много причини. Първата е, че до установя¬ването на комунистическата власт на 9.1Х.1944 г. историците в Бълга¬рия бяха една шепа хора и зачислени на работа в един научноизсле¬дователски център - Софийския университет. Преклонението и ува¬жението към патриарха на българската историографска мисъл не позволяваше на учениците му да критикуват и коригират учителя си. По време на 45-те години комунистическа власт наистина се съз¬дадоха много научноизследователски центрове - институтите по ис¬тория и балканистика в БАН, университетите във Велико Търново, Шумен и Благоевград, центрове по българистика, кирилометодиевистика, 226 музея, в които вече работеха квалифицирани специа¬листи, а не възторжени, но слабо подготвени краеведи. Но сега пък за стабилизиране на митовете лоша шега изигра политическата ко¬нюнктура, при която във всяка страна с тоталитарно управление ис-ториците трябваше да се съобразяват. Съществуваше понятието „официална история" и от постановките й никой не можеше да избя¬га и да напише нещо друго. Как например да оспорим, и то убеди¬телно и аргументирано, годината 681 г. като дата за основаването на българската държава, когато тя бе влязла не само в „официалната история", но и в герба на държавата. Отделни постановки на т.нар. „официална история" се меняха през годините и се трупаха нови де¬формации, раждащи нови митове. За да не обидим Москва, се от¬ричаше по едно време приоритетната роля на прабългарите при съз¬даването на собствената им държава, а Плиска и Преслав се обявява¬ха за римски военни лагери. От ретроградно, антихуманно и анти-държавно учение богомилството стана носител на прогресивна ре-волюционна мисъл, предшественик на европейската Реформация. А Кирил и Методий пък станаха АБВ на европейския Ренесанс. Идеите на официалната историография се движеха от краен нихилизъм до ура-патриотизъм. Идеологията също оказа своето влияние - дейст¬вията на цар Ивайло (1277-1280) станаха първото антифеодално въс¬тание в света. Какъв обществен строй е установил Ивайло (капита¬листически или социалистически), историците се побояха все пак да „установят", но въстанието така си вървеше, а и сега май си върви така в някои учебници за средния курс - първото антифеодално въс¬тание. Мимоходом искам да отбележа, че все гледахме да бъдем пър¬ви в световната история, та и Септемврийското въстание от 1923 г. бе обявено за първото антифашистко въстание в света. Никой не се и замисли, че така се сподобивахме с твърде съмнителната слава на първа фашистка държава в света. Щото и Мусолини в тази година още не бе взел твърдо цялата власт в Италия в свои ръце, а Хитлер още си пиеше пивото в мюнхенските бирарии.

Много от митовете, породени от грешките на Златарски и съ¬ратниците му до 9.ЕХ.1944 г., останаха, тъй като учениците и епигони-те му всъщност оформиха много от концепциите на „официалната история" в частта й за Средновековието през годините на комунис¬тическото управление на България (1944-1989). За разлика от други дър¬жави, България не изби и не отстрани наследените на 9.1Х.1944 г. учени. През 1948 г. на една специална научна конференция, на която прис¬тигна съветска делегация начело с академик Державин, те се покая-ха за фашистките или буржоазните си забежки в миналото, възприе¬ха спуснатите от Державин директиви и обещаха да преустроят ра¬ботата си в духа на социалистическите разбирания за хода на исто¬рическия процес. За тяхна чест малцина го направиха. Повечето или спряха изследванията си, или ги насочиха натам, накъдето бе въз¬можно да се изследва и пише без съществени насилия над научните принципи и съвест.

Митовете си останаха и в тези изминали вече 15 години на де¬мократично развитие на България - вече по други причини. Средст¬вата, с които функционираха историческите научни институти, ряз¬ко секнаха, а като пряко следствие - и сериозните научни изследва-ния. Някои институции дори бяха закрити, а куп квалифицирани учени в битка за насъщния изоставиха заниманията с история и се насочиха към други, по-доходоносни професии. Маргинализацията въобще на науката и културата лиши голяма част от учените (или поне тези, които умеят да говорят и пишат популярно) и от възмож¬ност за изяви в медиите. Историческата публицистика, доколкото "въобще я има в медиите, като цяло попадна в ръцете на непрофеси¬оналисти и дори на хора със сериозно нарушено психично здраве. За съжаление точно книгите на последните се радват на огромен успех, раждайки нови митове. Много хора вярват (убедил съм се от писма¬та в електронната поща на НИМ) на писанията на Кръстьо Му¬тафчиев (бог да го прости!), че край Малко Търново е погребана еги¬петската богиня Бастет. Възраждат се дори стари митове, като безу¬мията на Ганчо Ценов от първите десетилетия на миналия век, спо¬ред когото българите си живеят на Балканите от праисторически вре¬мена, преминавайки от едно качество в друго и съответно проме¬няйки и името на народа. Днес се казваме траки, утре готи, после българи и т.н.

Главната обществена функция на историята е да бъде учител¬ка на съвременните хора, а главната обществена функция на про¬фесионалния историк е да изследва и реконструира с научни мето¬ди историческите реални. Но професионалният историк има още една функция, която много колеги (в интерес на истината) високо¬мерно не признават, излъчени в академичната си кула от слонова кост. А тя е да сведат чрез научната популяризация академичната история до целия български народ, оформяйки представите му за собственото му минало, замъглени днес от безброй митове. Не зная наистина защо повечето колеги не го правят - едни навярно защото могат да пишат само на тежкия академичен език на немско-руската школа, към която принадлежи българската историография. Други -от комплекс за малоценност, страхувайки се да не ги порицае гилди¬ята за „халтура". Трети - по някакви други причини. Както и да е, аз принадлежа към вече съвсем немалкия брой професионалисти, кои¬то смятат, че един историк не е изпълнил докрай дълга си, ако не сведе научното познание, установено от него и от българските и чуж¬дестранните му колеги, до (както се казваше доскоро) широките на-родни маси. Безсмислено е да пишеш и да те четат само неколкосто-тин колеги у нас и в чужбина.

Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в среднове¬ковната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за миналото ни, но и „обяс¬няващи" днешното състояние на нацията - от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.

Авторът